Никой не помръдна. Том Барнаби стоеше нерешително, отвори уста да каже нещо, но се отказа и я затвори. Откакто работеше в полицията, беше арестувал много престъпници, доста от тях за убийство, но никога не се бе сблъсквал с подобен случай — някой да си признае престъплението, после да иска да се ръкува с него и накрая да пожелае да се върне към задълженията си. Нито с някого, очевидно толкова луд.
— Харолд…
Харолд се обърна, смръщил вежди.
— Виждаш, че съм зает, Барнаби. Досега постъпвах разумно, несъмнено ще се съгласиш…
— Искам да дойдеш с нас.
— Какво — сега?
— Точно така, Харолд.
— Изключено. Трябва да довърша прослушванията за „Ваньо“ тази вечер.
Барнаби долови как Трой се раздвижи и постави ръка върху рамото на сержанта, за да го спре. Освен че нямаше никакво желание да гледа как влачат извън сградата луд човек, вероятно крещящ, и го напъхват в кола, не му се нравеше жена му и дъщеря му да станат свидетели на такава сцена; да не говорим за Диърдре, която сигурно се беше нагледала достатъчно на такива картини. Харолд продължаваше да стои насред сцената и да ръкомаха енергично. Никой не се смееше. Барнаби се помоли за вдъхновение.
— Харолд — повтори той и тръгна към режисьора. Леко го докосна за лакътя. — Пресата те чака.
— Пресата… — повтори Харолд с меден глас, после свъси вежди. — Да не е оня шкембест идиот от „Ехо“?
— Не, не. Истинската преса. „Таймс“, „Индепендънт“, „Гардиън“. Майкъл Билингтън.
— Майкъл Билингтън. — В очите на Харолд запламтя надежда. — О, Том… — Харолд хвана главния инспектор под ръка и Барнаби усети силата на вълнението му. — Наистина ли?
— Да — потвърди той с дрезгав глас.
— Най-сетне! Знаех, че ще дойде… Знаех, че ще се сетят за мен… — Харолд огледа всички с див поглед. Беше пребледнял от възторг, а от устните му увисна слюнка като мъничка кристална чепка грозде. Позволи на Барнаби да го хване за лакътя и да го поведе надолу по стъпалата. По средата на разстоянието до изходната врата спря. — Ще има ли снимки, Том?
— Предполагам…
— Добре ли изглеждам?
Барнаби отклони поглед от разкривеното налудничаво лице.
— Изглеждаш чудесно.
— Трябва да си взема шапката!
Ейвъри стана, взе кожената шапка и му я подаде. Хародц я нахлупи накриво, опашката на животното увисна над едното му ухо — гротескна гледка, — но той остана доволен и отново тръгна към изхода.
Трой вървеше няколко крачки напред, отвори вратата и закачи едното крило, за да не се люлее. Хвана и задържа отворена тежката тъмночервена завеса. Харолд спря за миг на прага, обърна се и огледа за последен път своето царство. Държеше главата си леко наклонена настрани, сякаш заслушан в нещо. По лицето му заигра вълнение от оживели спомени, накрая в налудничавите му очи пламна небивал копнеж. Сякаш чуваше как в далечината го зове тромпет. И все още под влияние на това съприкосновение със смъртта и мечтите той тръгна. Тежката тъмночервена завеса падна и настъпи тишина.
Друга премиера, друго представление
Коледа дойде и си отиде, но времето не омекваше. От синьо лъскаво „Метро“ излезе жена, облечена в кожено палто (от млади бобри) до глезените, и качулка, подплатена с коприна. Тръгна по мокрия паваж към туристическата агенция „Далечни хоризонти“ и с чувство на благодарност бързо се вмъкна в топлото помещение. Застана в очакване до бюрото и свали качулката от меките сиво-синкави къдрици. Свали си и ръкавиците. Помоли да й дадат брошури за морски пътешествия. Гласът й привлече вниманието на другата клиентка в агенцията — стройно момиче, облечено в черно.
— Дорис?…
— Кити. Здравей — отговори Дорис Уинстанли и се усмихна непринудено, но бързо си спомни за неотдавнашните събития и неловко замълча. Кити обаче изобщо не се почувства неловко. Усмихна се и попита Дорис къде е решила да отплава.
— Още не знам. През целия си живот съм мечтала да ида на морско пътешествие. Никога, разбира се, не съм допускала, че ще имам възможност да пътувам.