— Скат.
Тим наля две чаши с вино и остави едната до готварската печка. Вдигна „Флойд за рибата“.
— Не каза ли, че тази книга не става за нищо?
— Човек не бива да е прекалено краен в оценките си. Джойси не пожела да я задържи (съвсем разбираемо е при стеклите се обстоятелства), та реших да я отърва. Всъщност — Ейвъри опита сосовете в тиганите — надявам се да се получи доста добре.
Ейвъри се наруга наум, задето остави готварската книга върху плота (обикновено стоеше най-отзад в чекмеджето с хавлиените кърпички). Изобщо нямаше желание да припомня на Тим събитията около смъртта на Еслин. Защото Тим си беше признал пред Ейвъри (и пред Барнаби), че от самото начало е знаел за плана на Еслин да заеме мястото на Харолд (макар да нямал представа за изнудването). Еслин го уверил, че след като поеме нещата в свои ръце, няма да се меси в проектите за осветлението на пиесите, нито в решенията за сценичното оформление, и тогава Тим се окуражил да използва в деня на премиерата първоначалния си проект за осветление.
Сега се обвиняваше за случилото се през онази вечер. Ако не беше пазил тайна, ако бе споделил поне с Ейвъри (с други думи — с цялата трупа), Еслин вероятно щеше да е още жив. След ареста на Харолд седмици наред Тим се мота тъжен из къщата, разяждан от угризения на съвестта. Почти не ядеше и не се интересуваше от магазина, а около Коледа там имаше толкова работа, Ейвъри направо се побърка, макар че Николас напусна супермаркета, за да му помага.
На всичкото отгоре Ейвъри трябваше да се справя и със собственото си емоционално състояние. Изпита например известно разочарование, след като разбра, че привидно смелото и благородно предложение да осъществят проекта за осветлението всъщност не е носело никакъв риск, защото Тим е знаел за предстоящата смяна на Харолд. Ейвъри положи епични усилия да се примири с факта, че един малък сапунен мехур се е спукал, и да продължи да готви неустоими ястия, когато не превиваше гръб в магазина, опитвайки да се справи с поръчките до среднощ. Ала Тим вече беше започнал да се оправя. Беше почти предишният Тим. Ейвъри пресуши чашата и се усмихна на своя любим.
— Не го изливай така. Това е първокачествено вино.
— Не ти ли омръзна да ме учиш как се пие вино?
Ейвъри вдигна ската и го постави в овален съд, а Райли, свил се върху висока табуретка като малка пухкава възглавница, скочи (или по-скоро се строполи) на земята. Откакто Съни започна да се появява редовно в театъра, Райли отказа да влиза в сградата и бродеше сърдит, мокър, треперещ и нещастен в задния двор край кофите за боклук. Ейвъри не издържа дълго да го гледа такъв и скоро котаракът намери приют в къщата. Сега пълничък, доволен и горд от живота, който водеше и който винаги е смятал, че заслужава, Райли бавно се отправи към своята паничка и с удоволствие се зае с рибата в нея. Не беше на нивото на „фазан Перигор“ от предишната вечер, но за сочност Райли бе готов да й даде осем по десетобалната система.
— Вместо пудинг съм направил сладолед върху канапе от, черен хляб.
— Любимият ми.
Ейвъри поръси ситно нарязан магданоз върху зеленчуците.
— Но днес нямах време да пазарувам, така че за съжаление малките морковчета са от фризера.
— Мили Боже! — Тим удари по масата с ножа, с който режеше една франзела. — А пък на мен ми казаха, че това заведение е петзвездно.
— Не и за храната, патенце.
Тим се засмя. Първият истински смях — Ейвъри не го беше чувал от седмици. Започнаха да се хранят.
— Как е?
— Страхотно.
— Какво мислиш, че… — изфъфли Ейвъри.
— Не говори с пълна уста.
Ейвъри преглътна и отпи малко вино.
— Истинска амброзия е това вино. Какво мислиш, че трябва да дадем на Нико за прощален подарък?
— Нали вече му подарихме „Ещината на краля“.
— Но това беше преди седмици. Сега той ще остане заради „Ваньо“. Не е ли редно да му подарим нещо друго?
— И защо? Та ние почти не го виждаме, освен на репетициите. Както и Къли.
— Наистина е талантлива.
— Поразителна. Мислех Нико за добър, но при Къли сцената направо грейва.
— Тим… ти не съжаляваш, че… Кити си отиде, нали?
— Не, разбира се… Не започвай пак.
— Не започвам. Честно.
И наистина беше честен. След като издържа на порива на първата истинска буря във взаимоотношенията си с Тим, които бяха крайъгълен камък за живота му, сега някъде в недостижимите дълбини на сърцето си изпитваше непоклатимо спокойствие. Не разбираше изцяло състоянието си. Не допускаше, че Тим никога повече няма да кривне, нито изключваше възможността някога и той да се увлече по друг (макар да му се струваше абсолютно невероятно). По-скоро бе отворил допълнително измерение в душата си, където потъваха всички болки и мъчителни изненади. Изведнъж, изпълнен с дълбока благодарност за това неочаквано положение и за самия факт, че все още е жив, Ейвъри се усмихна.