— Какво се хилиш така глупаво?
— Не се хиля.
— Изглеждаш нелепо.
— Ооо… Просто си мислех колко е хубаво, дето добрите се радват на хепиенд, а лошите свършват зле.
— Аз пък мислех, че това го има само в романите.
— Не е задължително — възрази Ейвъри и си наля още вино.
— Ще ме закараш ли?
Барнаби и Трой си тръгваха от участъка. Трой, облечен с непромокаемо палто, пристегнато с колан в кръста, стиснал лъскав пакет цигари „Силк кът“, вече предвкусваше удоволствието от първото поемане на дългоочаквания никотинов облак в белите си дробове. Барнаби, сгърчил рамене под балтона, добави:
— На път ти е. — И понеже Трой продължаваше да мълчи, главният инспектор продължи: — Пуши, ако искаш.
„Има си хас! В собствената ми кола. В собственото ми свободно време. Хиляди благодарности.“ Сержантът видя как веждите на шефа му (днес по-рошави от всякога) се повдигнаха въпросително.
— Хъм… къде е вашият орион, сър?
— Днес на Джойс й трябваше кола.
— Само че не се прибирам направо вкъщи… ще се отбия в „Златните лебеди“. — (Веждите пак щръкнаха.) — Това е едно заведение — обясни Трой — на пътя за Ъксбридж.
— Това също ме устройва. В такава вечер нещо мокро и топло би ми дошло добре.
— Е… — Трой се изчерви и хванал дръжката на вратата, продължи с обясненията: — То не е точно кръчма… аз само се пошегувах… Ще ходя на гости…
Барнаби погледна сержанта. И разбра.
— Аа. Извинявай, Трой. Обикновено не ми трябва толкова време, за да схвана. Днес беше тежък ден.
— Да, сър — съгласи се по-младият мъж, понечи да излезе, но спря и се обърна — беше му хем неловко, хем в очите му блестеше непокорство. — Искам да кажа… нали случаят е приключен.
— О, да, да. Какво правиш в свободното си време, си е твоя работа. — И понеже Трой продължи да се мотае нерешително, Барнаби добави: — Ако чакаш моето одобрение, ще стоиш тук, докато от задника ти пораснат маргаритки.
— Лека нощ, сър.
— Лека нощ, сержант. — А когато вратата се затвори, инспекторът викна след Трой: — Много поздрави на Морийн.
Това му напомни песента за Бродуей, тя пък му напомни за театър, което му напомни за „Латимър“, а оттам си спомни за Харолд, когото се опитваше да забрави и, общо взето, успяваше, особено когато го поглъщаше ежедневната работа. В края на краищата, убеждаваше се той, това беше просто арест. Малко по-различен от обичайното, защото арестува човек, когото познаваше. Е, имаше и още нещо необичайно: след като Харолд разбра, че величията на британската журналистика не са се събрали да го почетат с присъствието си, се разбуйства страховито — трима души едва успяха да го замъкнат в една килия. За първи път, откакто беше в полицията, Барнаби постъпи като страхливец и остави другите да свършат работата. Но крясъците на Харолд се чуваха дори в столовата на участъка.
— О, Боже! — измърмори Барнаби и тръшна вратата на кабинета. Излезе и реши да се прибере вкъщи пеша. Една бърза разходка сред хапещия студ щеше да му поохлади кръвта. И да го успокои, да му помогне да забрави спомените. Тръгна по Хай Стрийт. Отдавна се беше стъмнило. Никога не си беше мислил, дори като наивен млад полицай в началото на петдесетте, че животът му като служител на реда ще бъде изпълнен винаги с щастие. Беше подготвен за изобилието от низости, с които щеше да се сблъска, и тази подготовка не бе отишла напразно. Но понякога спомените за всички минали през ръцете му гадости се събираха в едно и се превръщаха в зловонен цирей, който скриваше хубавите страни на професията му.
Продължи да върви, но пресече улицата, преди да стигне до „Латимър“, макар това да налагаше по-нататък да я пресича пак. Не искаше обаче да минава близо до театъра. Нито имаше намерение да помага в боядисването на декори за следващата им пиеса, независимо от уверенията на дъщеря му, че ще бъде „божествена“. Сега тя и Джойс бяха в „Латимър“ (погледна си часовника) и репетираха. Очакваше след няколко дни да се чувства по-различно, навярно дори още утре, но точно в този момент направо му се повдигаше от актьори. До смърт му омръзнаха техните силни емоции и разбити сърца; тяхното позьорство и тайни клюкарски събирания.