— Ще мисли, че са бисквити от въглища. — Ейвъри пресуши чашата си. После, забравил за забележката да не се подмазва, сподели: — Иска ми се да приличам повече на теб. Да съм по-спокоен.
— Мили Боже, само това не. Няма да понеса да живея с човек, който прилича на мен. Още първата седмица ще умра от скука.
— Така ли? — Като по магия печалното сърце на Ейвъри затупка по-бързо. — Наистина ли, Тим?
— По една драма на ден държи унинието далеч от мен.
— Ммм! — Ейвъри си сипа още малко вино. — Дано да е така.
— Но за тази вечер си взехме дажбата. Сега да караме нататък.
— Да, Тим.
Ейвъри доволно се засуети из кухнята — извади безсолно масло, целина, пастет и бяла порцеланова купа с домати. Тим беше прав, разбира се. Всеки знае, че противоположностите се привличат. Именно затова като цяло двамата се спогаждаха добре. Наистина бяха щастливи заедно. Каква глупост от негова страна да се стреми да разруши у себе си точно чертите, които партньорът му намира за привлекателни.
Ейвъри сложи малко кафе в дървеното чекмедженце на ръчната кафемелачка. Отказваше да използва електрическия прибор, защото беше убеден, че неконтролируемо високата скорост прегрява зърната на кафето, дошло по пощата от Алжир, и намалява аромата. Уханието му се смеси с дъха на виното и със съвсем обикновената, но за Ейвъри невероятно приятна, миризма на прясно препечен хляб. Седна до изтърканата чамова маса, изпълнен с очакване. Това беше времето, което най-много обичаше. (Е, почти.) Когато имаше храна и вино, и клюки, и шеги.
Дори цял ден само да продаваха книги и да попълваха документи, винаги се намираше поне един клиент, който подхранваше въображението им и чувството им за хумор, та да има с какво да се шегуват. Най-забавни, разбира се, бяха вечерите, когато отиваха в „Латимър“-те им доставяха най-върховно удоволствие. Тогава слагаха представленията в месомелачката, разглеждаха под лупа взаимоотношенията, правеха догадки и разискваха въпроси като психическото здраве на Харолд и точно до каква степен е разстроено (въпросът бе винаги открит за обсъждане и всеки изразяваше собственото си мнение).
Но понякога, ако имаше „драма“ в къщата, Тим се затваряше в себе си и не проявяваше особен интерес към разговорите за театъра. Тогава Ейвъри се терзаеше, защото да клюкарства за него беше толкова лесно, колкото и да диша, и почти толкова неотложно необходимо. Сега, докато нанасяше масло по препечената филийка, погледна с лека тревога Тим, който акуратно си мажеше хляба. Всичко обаче беше наред. Тим отвърна на погледа на Ейвъри и неговите тъмносиви очи, толкова студени понякога, бяха топли с неочаквано зло пламъче в тях.
— Като оставим настрана всичко друго, госпожо Линкълн — каза той и се протегна за целината, — как ви хареса пиесата?
Джойс Барнаби влезе в хола и завари мъжа си да дреме пред огъня. Беше рисувал букетче момини сълзи и стискаше молива още, но скицникът бе паднал на пода. Събуди се, щом жена му, застанала зад стола, кръстоса ръце пред гърдите му в нежна прегръдка. Тя вдигна скицника.
— Не си го завършил?
— Изпуснал съм го.
— Изяде ли си лазанята?
Том Барнаби изръмжа нещо неясно. След прослушването за „Амадеус“ Джойс му съобщи, че ще играе готвачката на Салиери, ала той не се разсмя с глас само защото в онзи момент го мъчеха ужасни киселини. И до днес му се струваше невероятно, че тя яде от манджите си ако не с удоволствие, то поне без видимо отвращение. Понякога се чудеше дали през годините искреният смут, изписан на лицето му по време на ядене, не се е превърнал в ритуал на щампа или дори във вкаменелост, а Джойс приемаше тези физиономии за неотменна шега. Гледаше я как се е привела над нарисуваните нежни цветчета и вдъхва одобрително.
— Как мина, любов моя?
— Като вечер с братята Маркс. Никога не съм предполагала, че е възможно да се объркат толкова много неща. За щастие в почивката Тим се появи със своя бръснач, та поразведри Харолд. Преди това през цялото време мърмореше: „Молто дизастро28, скъпи мои“!
— Всъщност за какво е този бръснач?
— Почакай и ще видиш. Не мога да ти кажа, защото ще проваля премиерата.