— Помниш ли, когато Къли ти викаше така? От онова предаване по телевизията, което толкова й харесваше… — Джойс запя: — „Мечокът Барнаби се аз наричам“… и по-нататък го забравих.
— Ааа, да. На седем тя беше такова сладурче.
За миг разговорът замря, после Джойс продължи:
— Трябва да ти предам една молба от Колин.
Барнаби изпъшка.
— Би ли боядисал камината. Ако обичаш?
— Джойси, аз съм в отпуска.
Винаги се дърпаше, помолеха ли го за помощ, и винаги помагаше (щом служебните задължения му позволяваха).
— Не бих настоявала, ако не беше в отпуска — излъга Джойс, без да й мигне окото. — Всички можем да мацаме с боя жилищата си, но тази камина, дето Колин я направи… толкова е красива, Том — произведение на изкуството. Как да допуснем някой некадърник да я оплеска. А ти се справяш чудесно с такива работи.
— Стига си ме четкала.
— Не, говоря самата истина. Ти си художник. Помниш ли каква статуя направи? За „Разходка в градината“?
— Много добре. И писмата до местния вестник.
— Какво ще кажеш да я боядисаш събота следобед. Вземи един термос с чай и няколко сандвича. — Джойс замълча за миг. — Нямаше да те припирам, ако прогнозата за времето обещаваше слънце.
— Не бих и отишъл в театъра, ако можех да работя в градината.
— О, благодаря ти, Том! — Потърка буза в ръката му. — Толкова си сладък.
Главният криминален инспектор Барнаби въздъхна пред перспективата да прекара в тежък труд последните ценни дни от годишната си отпуска.
— Опитай се да убедиш в това колегите от управлението — измърмори той.
Харолд наближи „Уелингтън Клоус“ 17, насочи моргана към портала между двата стълба, увенчани с пластмасови лъвчета, и го подкара на високи обороти към паркинга. Натисна педала, за да накара моторът да изреве за последно с пълен глас, изключи двигателя и затвори очи да събере сили за предстоящата неприятна работа, която му предстоеше. Не беше лесно нито да се качиш, нито да слезеш от моргана. Но пък да го караш, да се грижиш за него и да те виждат в него, беше страхотно. Хората обръщаха глави, когато покрай тях профучаваше аленочервеният му покрив, и това залъгваше временно неутолимата жажда на Харолд да му се възхищават. Жена му не харесваше колата и това само увеличаваше удоволствието му да я притежава. Извади ключа от стартера и с любов потупа таблото. Човек инстинктивно чувства кога нещо наистина си струва, размишляваше Харолд, отдавна приел в сърцето си тази хитроумна лъжа, измислена от някой рекламен агент.
Върху кожената седалка до него лежеше свитък плакати, които госпожа Уинстанли щеше да раздаде на другите си съмишленички от Градската женска гилдия, на жените, които посещаваха нейните курсове за подреждане на цветя, и в магазините наоколо. Като изключим мъдрите му идеи за пропагандирането на дейността на театъра и интервютата, които даваше винаги щом успееше да предизвика интереса на медиите, Харолд избягваше да се занимава с реклама. В края на краищата някой да е виждал Тревор Нън32 да влиза и да излиза от кварталните павилиони за вестници с филм за най-новия фарс? При мимолетната поява на това известно име в главата му гърлото на Харолд се сви от яд и недоволство и той преглътна тежко. Отдавна си беше дал сметка, че, ако не беше неразумната му ранна женитба и раждането на трите му невероятно безлични деца (които, слава Богу, вече живееха далеч и уморяваха себе си и половинките си от скука), сега щеше да е един от най-тачените режисьори в страната. Ако не и (Харолд не беше от тия, дето си затварят очите пред истината) в света.
На човек му трябва само късмет, талант и подходяща съпруга. Харолд вярваше, че всеки сам си създава късмета, талантът не беше проблем. Но подходящата съпруга… ах, ето къде е пречката. Дорис беше проста, буржоазка. Еснафка. Отначало, като се ожениха (тя бе стройна, срамежлива и хубавичка), непрекъснато се занимаваше с децата и нямаше време да проявява интерес към „Латимър“. После те пораснаха и вече преследваха свои цели, но тогава пък опитите й да изказва мнения за постановките бяха толкова нелепи, че Хародц й забрани да стъпва в театъра — допускаше я в „Латимър“ само на премиери.
През един кратък период си мислеше да си намери друга жена. И тогава се появи Роза — видя му се много по-подходяща партия за един режисьор. (Понякога Харолд се чудеше дали Дорис му е благодарна за общественото положение, което й осигуряваше позицията му на единствен театрален импресарио в града, и дали изобщо си дава сметка за това.) Но като размисли трезво над този мимолетен блян, Харолд бе принуден да признае, че планът му има сериозни недостатъци. Роза беше свикнала, не, беше се отдала на ролята на водеща актриса и той не допускаше тя доброволно да слезе от пиедестала си, та той да се извиси още повече на своя.
32
Тревор Нън — изтъкнат английски режисьор, директор на Кралското Шекспирово общество, а от 1997 г. — на Кралския национален театър. — Бел.пр.