А Дорис, въпреки своите чудати занимания (мариноваше яйца, сушеше цветя и препарираше невинни същества, запълвайки вътрешността им със стиропор), притежаваше едно върховно качество — беше незабележима. При появата на Харолд в някоя стая, където беше и тя, Дорис изчезваше, потъваше в дървенията, все едно е дървесен червей. Имаше и друго предимство, вероятно най-важното — не беше алчна. Той осигуряваше скромно препитание за жена си и за децата си, много по-скромно, отколкото всъщност можеше да си позволи. Повечето му приходи от търговията (Джойс бе напълно права да си го мисли) отиваха за постановките му, така че злите езици на критикарите да не могат да обелят и дума относно театралното облекло.
Върху предното стъкло падна правоъгълно кехлибарено петно светлина.
— Харолд?
Харолд въздъхна, забърса с носната си кърпа невидима прашинка от километража и викна:
— Ей сега де.
С усилие се измъкна от колата. Това бе повратният момент в ежедневието му: напускаше пълнокръвния, шумен, пъстроцветен свят на театъра и пристъпваше в тъмния, сив, безформен и съвършено нереален свят на хляба.
— Късната ти вечеря изстива.
— Вечерята, Дорис. — Гърдите му вече се изпълваха с раздразнение и той грубо мина край нея на път за кухнята. — Колко пъти да ти повтарям, че не е нужно да уточняваш дали е късна, или е ранна?
— Как беше той днес, госпожо Хигинс? — Диърдре беше влязла тихо в кухнята през задната врата и възрастната жена, която дремеше край огъня, подскочи. — Извинете, не исках да ви стресна.
— Много е добре — отговори госпожа Хигинс. — Като се има предвид…
Диърдре си помисли колко е ненужно това „като се има предвид“. И двете знаеха, че господин Тибс невинаги е много добре, знаеха и защо. Диърдре хвърли поглед към полицата над камината. Пликът на госпожа Хигинс беше изчезнал и докато жената с мъка се надигаше от стола, Диърдре забеляза, че крайчецъг му сгърчи от джоба на мърлявата й престилка.
— Опалянка.
— Още ли спи?
— Не. Бърбори си нещо. Направих му чудесна супа.
Диърдре видя консервата в умивалника, но каза:
— Толкова сте добра. — И помогна на госпожа Хигинс да си облече палтото. Благодарността и признателността в гласа й не бяха престорени. Ако не беше госпожа Хигинс, Диърдре изобщо нямаше да има свой живот, тоест живот извън къщата и работата. Защото къде да намери човек, който да седи при един оглупял и объркан старец за дребни грошове? Всъщност въобще не бяха говорили за заплащане. При първото идване на госпожа Хигинс Диърдре й предложи пари, но тя отвърна:
— Не се тревожи, скъпа, аз само ще си седя в съседната стая и ще си гледам телевизия.
Ала оставените от Диърдре монети под чайника изчезваха, както всеки път изчезваше и кафявият плик.
След като госпожа Хигинс си отиде, Диърдре заключи вратата и пусна резето. Сложи върху печката, на съвсем слаб огън, малко мляко, за да пийне нещо топло, и се качи при баща си. Облечен в смачкана пижама, той седеше изправен, сякаш глътнал бастун, и държеше едно голямо издание на „Светлината на света“. Сивите му мустаци, все още напомнящи за някогашния си рижав цвят, бяха целите подгизнали от радостни сълзи и очите му блестяха.
— Той идва — викна господин Тибс при влизането на Диърдре в стаята. — Господ идва.
— Да, татко. — Тя седна на леглото и му хвана ръката — все едно хвана торба с хлъзгави костици. — Искаш ли да пийнеш нещо?
— Той ще ни отведе. Към светлината.
Знаеше колко безполезно е да го насилва да легне. Той спеше винаги седнал, с изправен гръб, опрян на камара възглавници. Диърдре погали ръката му и го целуна по мократа буза. От няколко месеца беше малко неадекватен. Първият знак, че нещо не е наред, се появи, когато една вечер се прибра от театъра (бяха правили декори) и го намери на улицата. Обикаляше от врата на врата, тропаше и предлагаше на изплашените хорица лопата, пълна с живи въглени.
Ужасена и стъписана, тя го заведе вкъщи, изсипа жарта в огъня в кухнята и внимателно започна да разпитва баща си, като се опитваше да намери разумно обяснение. Такова, разбира се, нямаше. Оттогава той често изпадаше в състояния на обърканост и оглупяване. (Диърдре винаги си служеше с тези неясни понятия и избягваше ужасната официална диагноза. Когато една от сестрите в Центъра, където господин Тибс прекарваше дните си, се реши да използва въпросната дума, Диърдре й се разкрещя, обзета от страх и гняв.)