През някои продължителни периоди мисълта му все още беше съвсем ясна. Просто никой не знаеше кога кризите ще се появят и колко дълго ще траят. Предишната неделя си прекараха чудесно. Следобедът ходиха на разходка; тя му разказа всичко за „Амадеус“ и както винаги преувеличи своята роля в режисирането на постановката, за да му достави удоволствието да се гордее с дъщеря си. Вечерта пиха по чаша портвайн и хапнаха домашно приготвен кекс. Той пя мелодии от детството си. (Диърдре се роди, когато баща й беше на четирийсет, затова песните му бяха много стари: „Залез с червени платна“, „Валенсия“ и „О, о, Антонио“.) Даже си сложи бомбето и като почукваше с бастуна и го въртеше, провлачваше крака в танцова стъпка — тъжно, изкривено от времето подобие на веселите енергични танци, които преди години очароваха Диърдре и майка й. Тогава косата му беше червеникавозлатиста, а мустаците му блестяха с цвета на току-що паднали диви кестени. Миналата неделя и двамата си поплакаха, преди да си легнат.
Диърдре отиде до прозореца да пусне пердетата и за миг остана, загледана в небето. Имаше чудесна луна и няколко забързани облачета. Там горе живееше Гавраил, нейният ангел-пазител. Той беше и на небето, и на земята, разхождаше се красив и бляскав, винаги бе само на един безсмъртен дъх разстояние и с любов наглеждаше семейство Тибс и земните им грижи. Като малка Диърдре имаше навика от време на време да се завърта бързо — все играеше на статуи — с надеждата да зърне четириметровите му крила, преди да си е надянал наметалото, за да стане невидим. Веднъж остана с убеждението, че е видяла очертанията на златно стъпало и после е чула над главата си шум от размах на крила, сякаш бяха прелетели хиляда лебеди.
Освен архангела всеки човек си имаше и по една звезда да го пази. Навремето попита баща си коя е нейната звезда и той й каза: „Звездата, която винаги сияе най-ярко.“ Диърдре си помисли, че тази вечер всички изглеждат еднакви и доста студени, и пусна пердето. Спомни си за млякото и хукна към кухнята — твърде късно, — беше изкипяло.
Сипа ново мляко в друго джезве и го сложи на печката, после взе от скрина сценария за следващата постановка („Вуйчо Ваньо“). Откакто стана асистент-режисьор, изваждаше от подвързията своето копие на поредната пиеса, слагаше по един бял лист между всеки два листа от сценария и пак го подвързваше. Така направи и с „Вуйчо Ваньо“. Диърдре работеше дълго и ревностно над всяка пиеса преди първата репетиция. Четеше и препрочиташе текста и опознаваше героите, сякаш е живяла с тях. Опитваше се да вникне в скритото послание между редовете, да усети ритъма на действието. В главата й се раждаха безброй идеи и тя използваше печатарска хартия, навита на дълги рула, за да нахвърля хрумванията си за декори, реквизит и разположение на актьорите. „Вуйчо Ваньо“ я очарова, както преди и „Вишнева градина“, плени я невероятната способност на Чехов да създава привидно естествен свят, пълен с реални човешки същества, и след това да примирява този свят с драматичните ограничения на театъра.
Както си четеше, изведнъж усети, че е гладна, затвори „Вуйчо Ваньо“ и го остави настрана. Почти никога не успяваше да хапне, когато се събираха в театъра вечер, защото не искаше да закъснява. В хладилника откри малко майонеза, парче твърдо говеждо, останало от предния ден, и два резена червено цвекло. Докато мажеше маргарин върху пухкавия бял хляб, единственият, с който оголелите венци на баща й се справяха, Диърдре се унесе в мечти (любимо и често практикувано занимание) — припомняше си моменти от последната репетиция и пренаписваше сценария им според своите въжделения и настроения.
| ДИЪРДРЕ: | Според мен във встъпителната сцена двамата Вентичели са прекалено близо до Салиери. Не бива да се скупчват в такава интимна близост. И определено не е редно да го пипат. |
| ЕСЛИН: | Права е, Харолд. Започват все повече и повече да фамилиарничат. Тъкмо си мислех, че, ако скоро някой не вземе отношение по въпроса, ще се наложи аз да го направя. |
| ХАРОЛД: | Правилно. Стига сте се врели в звездата, вие двамата. Благодаря, Диърдре. Отдавна трябваше да те взема да ми помагаш. |
| ИЛИ | |
| ХАРОЛД: | Май е време за кафето, Диърдре. |
| ДИЪРДРЕ: | Ако нямаш нищо против, асистент-режисьорите не правят кафе. |
| (ЖИЗНЕРАДОСТЕН СМЯХ) | |
| ХАРОЛД: | Извинявай. Така сме свикнали да се грижиш за нас. |
| РОЗА: | Твърде дълго злоупотребявахме с теб, скъпа. |
| ЕСЛИН: | А ти през цялото време си крила своите ослепителни идеи зад скромността си. |
| ХАРОЛД: | Внимавайте! Започвам да позеленявам. |
| (ОТНОВО ЖИЗНЕРАДОСТЕН СМЯХ. КИТИ СТАВА ДA НАПРАВИ КАФЕ) | |
| ИЛИ | |
| ХАРОЛД: (ОТПУСНАТ НА ЕДИН СТОЛ В СТАЯТА ЗА ПОЧИВКА) | Сега, в отсъствието на другите, мога да ти кажа, Диърдре, че просто не знам какво бих правил без твоята помощ за тази пиеса. Всичките ти предложения са така свежи и оригинални. (ТЕЖКА ВЪЗДИШКА) Започвам да губя форма |
| ДИЪРДРЕ: | О, не, Харолд. Не говори така… |
| ХАРОЛД: | Изслушай ме, моля те. Сега съм загрижен за нашата пиеса за летния сезон. Има толкова много работа по „Вуйчо Ваньо“… |
| ДИЪРДРЕ: | С радост ще помогна. |
| ХАРОЛД: | Не, Диърдре, aз ще помагам. Бих искал… всички ние бихме искали ти да режисираш пиесата. |