Минувачите покрай улица „Акстън“ 13 зяпаха сивите прозорци, мърмореха и вдигаха вежди; или почукваха с пръст челото си. „Що за птици са тези?“, питаха се често хората. Изричаха се най-различни отговори, но винаги свързани с някаква подривна дейност — от нелегално печатане на забранена литература до правенето на бомби за ИРА. И всичките се намираха далеч от истината. Двамата Евърард бяха наистина злобни, но обхватът на тяхната злоба имаше твърде тесен периметър — щяха да са доволни, ако направят някоя и друга малка поразия, за да засегнат свои познати от непосредственото си обкръжение.
Репетицията
Театърът се намираше на идеално място — в самия център на Костън, на ъгъла на двете най-оживени градски улици. Всъщност заемаше и двете страни на ъгъла, защото обхващаше помещенията на последния магазин на улица Хай Стрийт (бивша хлебарница) и една галантерия, комбинирана с работилница за ремонт на шевни машини на улица Карадайн Роуд. И двата магазина бяха много стари (към хлебарницата в сградата е имало и фурна) и всеки е разполагал с по няколко тесни стаички на горния етаж. Навремето Костънското общество за театрална самодейност се радваше на силната подкрепа на тогавашния кмет Латимър, благодарение на което успя да наеме двете сгради, а с помощта на дарение, отпуснато от градската управа, и на парите, събрани чрез всевъзможни благотворителни и други мероприятия и скромната професионална помощ на разни доброжелатели, бе направен цялостен ремонт и на вътрешните помещения, и на фасадата.
Построиха сцена със семпла арка за авансцена, направиха наклон на пода и наредиха сто тъмносиви пластмасови седалки. Инсталираха и простичка рамка за прожекторите. Към сцената имаше врата и други две големи врати с дебели стъкла водеха към мъничко фоайе. То изпълняваше и ролята на офис — с бюро, стол, телефон и стара кантонерка; инсталираха и телефон с монети. На специално табло поставяха големи цветни снимки от представяната в момента пиеса. В огромното мазе — заемаше пространството и под двата магазина — разположиха склада за декори. Там се намираха и гримьорните. Това беше повече от достатъчно, освен когато представяха пантомима или някоя пиеса с особено голям брой действащи лица, като „Амадеус“ например. Тоалетните за актьорите се намираха на средата на коридора между кулисите и фоайето.
Стаята за почивка, по време на представления отворена и за зрителите — тогава се предлагаше кафе и вино, — заемаше три четвърти от горния етаж, в нея, освен сложените тук-там пластмасови маси и столове имаше и две малки канапета. Маскирани до неузнаваемост, те се подвизаваха и на сцената почти толкова често, колкото и някои от актьорите, и нерядко бяха по-убедителни от тях. На горния етаж се намираха още тоалетните за зрителите и кабината на Тим — отговорник по осветлението, — на чиято врата висеше надпис: „Служебно помещение. Не влизай.“ Всички подове в „Латимър“ бяха застлани с черен мокет, а стените — измазани с бял хоросан.
Мнозина членове на КОТС с копнеж си спомняха за онези първи дни преди петнайсет години, когато, заобиколени от строителни отпадъци, греди и черчевета, кабели и стълби, давещи се от вдигания прах, създадоха свой собствен театър. Тогава всичко беше по-различно. Харолд например. Слаб и без брада, със стари кадифени панталони, работеше наравно с другите и се покриваше целият с мръсотия, окуражаваше уморените, издигайки общата мечта пред униващите им духове и пълните им с прах очи.
Тогава, в онези славни първи дни, сякаш всички бяха равни, всеки си имаше роля и никоя роля не бе по-важна от останалите. Но след официалното откриване на театъра кметът Латимър произнесе дългата си витиевата реч, здраво се напи и изчезна под масата, а нещата започнаха да се променят и скоро стана ясно, че някои са много по-равни от други. Защото постепенно и неотклонно Харолд си проправи път до върха: стъпваше безцеремонно върху вратовете на твърде плахите, твърде неориентираните или просто твърде ленивите, за да надигнат глас (никой не би могъл да посочи кога точно нещата стигнаха до критичната точка, откъдето нямаше връщане назад). Така се роди царят. От време на време в трупата се включваха нови членове — те не знаеха нищо за онези велики пионерски дни, когато той изразяваше мнението си и го изслушваха с уважение. На новаците не им пукаше за миналото и затова автоматично се превръщаха в негови предатели.