— Нико… Какво, по дяволите, ти става тази вечер?
— Оххх… нерви, предполагам.
— Точно. И аз съм така. Да му се не види… — Косата на Кити се срути. — Така ли ще пада цялата вечер?
Николас, чийто проблем бе на светлинни години от тревогите на Кити, се поразсея от шума в съседния склад за декори, където някой местеше нещо.
— А — измърмори той, — май не сме единствените подранили.
— Ще ми се да я подстрижа — не го чу Кити и продължи грубо да пъха фибите в косата си. — Но Еслин ще побеснее. Според него една жена е женствена само когато има дълга коса.
— Кой ли е?
— Кой кой ли е?
— В работилницата.
— Сигурно Колин. Оная вечер мрънкаше, че имал много работа.
— Както обикновено.
— Ммм! Нико… — Кити остави четката и се обърна към него. — Ти нали няма да… нали се сещаш, да се скапеш за премиерата, нали, скъпи? Направо ще припадна.
— Няма, разбира се! — викна Николас възмутен. Обидата с един замах охлади страстите му — нещо, в което се провалиха всички предишни опити на разума му да наложи контрол върху плътта. Глупава крава. — Мислех, че ме познаваш по-добре.
— Ами просто имаш страшно много реплики…
— Не са повече, отколкото имах в „Нощта трябва да падне“.
— … пък и Еслин каза… че при твоята неопитност… сигурно ще си забравиш думите и аз ще изпадна в безизходица…
— Еслин що не си гледа работата?
— Ооо! — Хитрото й личице грейна. После Кити наклони глава заговорнически. — Не се тревожи. Няма да му кажа.
— И да му кажеш, много важно. Изобщо не ме интересува.
Николас излезе и блъсна вратата.
— Какво ме покровителства пък тая? Ще видим кой ще се скапе на премиерата — измърмори той. — Във всеки случай няма да съм аз.
Отиде в мъжката гримьорна, смъкна сакото и сабята, погледна часовника и с изненада откри, че откакто влезе в театъра, са минали само някакви си двайсет минути. Реши да се поразходи наоколо и да хвърли поглед в склада за декори.
Един мъж боядисваше малък стол със златна боя — вече почти привършваше. При влизането на Николас стоеше с гръб и оглеждаше облегалката, а от, четката му капеха златни сълзи върху пода, обагрен с какви ли не цветове. Не този човек бе очаквал да види Николас, но веднага го обзе топло, почти роднинско чувство към мъжа, така сериозно отдаден на работата си. Николас си помисли, че би харесал всеки, който сложи рога на Кармайкъл.
— Привет — поздрави той. — Шефа няма ли го още?
Дейвид Сми се обърна и върху красивото му, но глуповато лице бавно изгря усмивка.
— Не, сам съм. С теб, разбира се. О — четката му описа широк полукръг, при което Николас отскочи встрани, защото не искаше златни капки по дрехите си, — и с всички мебели.
— Аха — кимна Николас. — Разбрах. — После направи класическия закачлив жест, който често се вижда в долнокачествени пиеси, но рядко в живота: почука с пръст носа си отстрани и смигна. — Значи само ти, аз и мебелите, Дейвид — повтори той и отиде на сцената да се упражнява.
Петнайсетина минути сяда и става от стола пред пианото и се разхожда насам-натам, за да свикне със сабята. После Николас се качи в стаята за почивка, за да види дали е дошъл още някой. Тим и Ейвъри седяха на една маса, допрели глави.
Щом Николас влезе, те млъкнаха, а Тим му се усмихна.
— Не се тревожи. Не говорехме за теб.
— Не съм си и помислил.
— Сериозно? — поиска да се увери Ейвъри, който винаги смяташе, че обърне ли гръб, и хората започват да говорят за него, при това все неприятни неща. — Аз пък щях да предположа точно това.
— О, стига с твоята неувереност, наследена от детството ти, Ейвъри — намеси се Тим. — Не и на празен стомах.
— И кой е виновен за това? Ако не се беше забавил толкова в пощата…
— Нико… — Тим посочи към издължената бутилка върху масата. — Малко „Де Бортоли“?
— По-късно, благодаря.
— По-късно няма да има, скъпо момче.
— Всъщност за какво наистина си шепнехте?
— Карахме се — бързо отговори Ейвъри.
— Шепнешком?
— Човек трябва да си пази достойнството.
— Няма ли за какво друго да си говорите? — попита Тим. — Извинявай, Нико, но не мога да ти кажа какво обсъждахме.