— Чудя се какво ли ги е накарало да изберат това място — изкоментира Ейвъри.
— Извратеното им мислене, ако ме питаш. Е, хайде, Николас, ще се видим по-късно.
Отпратен по този начин, Николас понечи да си тръгне, но изведнъж го проряза безпокойство.
— А, Ейвъри… нали няма да кажеш на никого това, което споделих с вас?
— Аз? — възмути се Ейвъри. — Мен хубаво ме попита. А него?
Николас се захили.
— Благодаря.
Долу се сблъска с Харолд, който пристигаше в театъра така, както правеше всичко друго — като Наполеон. Още с влизането във фоайето започна да крещи и не спря, докато не видя всички да се суетят (някои съвсем ненужно) из залата. На това му казваше „Да държиш хората в готовност“.
— И така, кой е пръв? — викна той, отпусна се в една от седалките на трети ред, запали цигара „Давидоф“ и си свали шапката. Тази беше в черно, кремаво и жълтеникавосиво и за направата й определено бе отишло повече от едно животно. Завитата най-отгоре къса опашка приличаше на заспал лемур. В театъра беше известна като злия дух на Харолд.
— Хайде, Диърдре — изрева той. — Живо, живо!
Пиесата започна. Двамата Вентичели застанаха под светлините на рампата и изпълнени с потайност, се допряха един друг като лепкави насекоми. С пепелявия цвят на едропорестата си кожа и странните си коси представляваха неприятна гледка. И двамата имаха еднаква коса — лека, хвърчаща, със странен цвят (мръснорус с възрозови оттенъци), фризьорите го наричат „цвят на шампанско“. Клепачите им клюмаха като на гущери или на старци, макар че близнаците не бяха на повече от трийсет. Винаги изглеждаха така, сякаш ей сега ще споделят някаква грозна тайна, и винаги говореха под сурдинка. Налагаше се Харолд непрекъснато да им повтаря да произнасят репликите си по-високо. Чувствайки се в безопасност под покровителството на Еслин, те обсъждаха злостно всекиго и всичко. Дъхът им беше влажен и зловонен и миришеше на току-що отворен гроб.
След края на встъпителния им диалог двамата се увиха плътно в наметалата си и бързо изчезнаха от сцената.
Излезе Еслин, а Николас, застанал зад кулисите в очакване на своя ред, се загледа във високата му фигура с известна завист. Защото не можеше да се отрече, че неговият съперник изглежда чудесно на сцената. Ето например лицето му. Високи скули, доста пълни устни, но затова пък красиво оформени, и съвсем черни очи. Неумолими и лъскави, зениците му блестяха като две капки катран. Страните му винаги имаха лек стоманеносинкав оттенък, като на злодеите от рисуваните гангстерски филмчета.
А лицето на Николас беше повече от обикновено — едно „никакво“ лице: кафеникава коса, сивкави очи и подобие на правилен нос. Единствено неправилното разположение на правилните му черти го спасяваше от пълно безличие. Доста голямото разстояние между носа и горната устна му придаваше — според него — малко маймунски вид, макар Хейзъл от касата в супермаркета да определи тази особеност като „много секси“. Твърде раздалечени бяха и очите му, да не говорим за разстоянието между веждите и линията на косата. Последното предизвика появата на нова мрачна мисъл в главата на Николас — освен че е нисък, непохватен и невзрачен, вероятно още преди да навърши двайсет и една, щеше да е и напълно плешив. Той тъжно гледаше къдравата гарвановочерна коса на Еслин. По нея нямаше дори прашинка пърхот.
— Я по-весело — прошепна Дейвид Сми, вече готов за първото си излизане на сцената. — Може изобщо да не стане така.
Каза го пътьом и Николас едва успя да му се усмихне в отговор, преди да му види гърба. „Горкият Дейвид“, помисли си той, наблюдавайки как слугата на Салиери върви боязливо към светлините със скованата походка на човек, който няма желание да играе, но все го придумват да излиза на сцената. За щастие ролята на слугата беше без думи. Един-единствен път Дейвид получи реплика (от седем думи) и на всяко представление я казваше по различен начин, но нито веднъж не повтори един и същи словоред.
— Дейвид — чу се откъм залата. — Опитай се да не вървиш, все едно имаш патица в гащите. Излез и пак влез.
Момчето се изчерви и послушно се върна. При втория опит закрачи мъжествено към мястото си, но чу как двамата Вентичели се кикотят зад гърба му.
— Мили Боже! Това е Жабока лакей.
— Не, не е. Това е Дандини.
— И двамата грешите — обади се Еслин. — Това е Приказният Квазимодо.