— Ами… — започна Николас — чудех се дали не би станало особено вълнуващо, ако Салиери го направи с гръб към публиката. Със замах. — Скочи на крака да покаже. — Ето така…
— Не мога да повярвам — язвително поде Еслин. — Ти пред нищо ли няма да се спреш в стремежа си да ми провалиш изпълнението? Нима наистина си въобразяваш, че ще ме убедиш да изиграя най-вълнуващия момент в цялата ми кариера с гръб към публиката?
— Каква кариера?
— Всеки, разбира се, знае, че ми завиждаш…
— Аз? Да завиждам? На теб? Ха!
Зрънцето истина в твърдението на Еслин накара Николас да зацвърчи като мас в тиган.
— Бих се върнал обратно в блатото, Николас — изцвили единият Вентичели, — преди да си предложил някоя друга гениална идея.
— Да — подкрепи го брат му. — Връщай се в тресавището Гримпен.
— Кой ли пък ви обръща внимание на вас — озъби се Николас.
— Хайде, хайде — усмихна се Харолд. Обожаваше неговите актьори да демонстрират темперамент: схващаше го като признак на истински талант. — Всъщност, Еслин, може и да е зрелищно, като се позамислиш…
— И дума да не става, Харолд.
Всички настръхнаха. Досега никога не беше имало сблъсък между режисьора на КОТС и изпълнителя на главни роли. Харолд даваше наставления на Еслин. Еслин си правеше каквото си знае. Харолд си затваряше очите пред неговото непреклонно упорство. Винаги е било така. Сега всички бяха приковали очи в Харолд, за да видят как ще постъпи. А той си заслужаваше вниманието. Какви ли не емоции не преминаха през червендалестото му лице. Удивление, отвращение, гняв и накрая (след голяма борба) примирение.
— Несъмнено — отбеляза той, макар да знаеше, че изобщо не е несъмнено — никога не бих заставил актьор да направи нещо, напълно несъвместимо с начина му на работа. Би изглеждало дървено и неубедително. — И бързо смени темата: — Някой друг има ли идеи?
— Какво стана с онези торбички? — попита Роза. — За които говорихме по-рано?
— Не можахме да ги използваме. Или по-скоро — Харолд се опита да изравни резултата — Еслин не можа да ги използва.
— Трудно е човек да се справи с непознат трик още от първия път — възрази Еслин язвително. — Нужно ми е да се упражнявам, а как да се упражнявам, като непрекъснато ми крещиш в лицето „molto costoso“, щом ти поискам нова торбичка.
— После трябва да изиграеш и бликането на кръвта — уточни Роза с нежна усмивка. — И съм сигурна, че ти би го направил по-добре от всеки друг.
— Ох! — въздъхна Кити и хвърли мрачен, заговорнически поглед на съпруга си. С този много изразителен и сложен поглед тя успя да сподели, че Роза очевидно завижда на Еслин за сегашното му щастие, а същевременно нещо не е наред в главата й.
Асистент-режисьорката прочисти гърло.
— Опа — прошепна Клайв Евърард. — Ще чуем извора на мъдростта.
— Смятай проблема за решен.
— Може — подхвана Диърдре колебливо — да покрием острието с прозрачна лепенка. Едва ли ще се забелязва дори от първия ред.
Настъпи пауза, последвана от дълбоката въздишка на Харолд.
— Най-сетне — кимна той огорчено и укорително. — Чудех се кой ли ще се сети пръв за това. Мисля, че тук някъде имаме, нали, Диърдре?
— О, да… — Тя се пресегна към подноса на Дейвид, хвана внимателно бръснача за дръжката и го занесе на своята маса. Там обърна настрани найлоновата си торба. Тиксото се изтърколи от нея, а след него и (неохотно домъкнатата) бутилка с мляко. Диърдре успя да хване шишето точно преди да падне на пода. После седна, запали настолната лампа, взе тиксото и започна да търси с нокът началото на лентата. Отряза едно парче и го залепи по дължината на острието. Оказа се обаче недостатъчно дълго (трябваше да го премери предварително) и недостатъчно широко, за да обхване цялата стоманена част. Поколеба се дали да свали залепеното тиксо, преди да направи втори опит, но лъскавото острие й се видя твърде опасно, за да си играе толкова отблизо с него. Само при мисълта за режещия ръб дланите й се изпотиха. Цялата пламна, изпита раздразнение, сякаш всички я гледаха. Вдигна очи и съмненията й се потвърдиха.
— Ей сегичка — викна весело Диърдре. Краят на лепенката беше изчезнал и тя пак започна да драска с нокът. — Колкото повече бързаш, толкова по-бавно става.
— Установила съм — обади се Роза, за да върви разговорът, — че е най-лесно, ако всеки път подгъваш крайчеца.
— О, чудесна идея — изскърца гласът на Диърдре. — Непременно ще го запомня.