Нямаше как да продължат заради пребледнялата Кити: беше се вкопчила в мъжа си, обвила ръце около кръста му и заровила глава в гърдите му.
— … Беше толкова истинско — мяукаше тя. — Изплаших се…
— Хайде, котенце, хайде — потупа я Еслин, сякаш успокояваше капризно животно. — От какво се страхуваш? Нищо ми няма. Нали виждаш? — И докато говореше, хвърли един самодоволен извинителен поглед над главата й.
„Де да можеше да играе така и с мен на сцената — помисли си Николас, — щях да съм щастлив.“ Погледна към любовника на Кити, за да види как реагира на това малко представление, но Дейвид продължаваше да си говори с Диърдре и изобщо не се интересуваше от етюда на Кити. Николас огледа и другите наоколо. Повечето изглеждаха безразлични, един-двама леко смутени, Борис — ироничен, Харолд — нетърпелив. Двамата Вентичели, за изненада на Николас, изглежда, ревнуваха. Младежът беше убеден, че такава реакция не е плод на сантиментални чувства. При всичките им превземки, при цялото им перчене и подлизурско раболепие Николас не допускаше двамата да имат сексуално влечение към Еслин. Всъщност му се струваше, че са почти безполови. Бяха толкова необщителни и саможиви, и май им беше по-интересно да въртят номера, отколкото да въртят любов. Не, според Николас просто се подразниха, защото обектът на тяхното подлизурство така тъпо и неблагодарно проявява публично привързаност към друг.
В полезрението му случайно попадна образ, който го потресе. Седнала малко по-назад и явно сигурна, че никой не я гледа, Роза беше впила очи в Еслин и жена му. Лицето й излъчваше неподправена омраза. Не помръдваше нито едно мускулче; чувството бе така наситено, толкова силно, сякаш си беше сложила маска. После забеляза погледа на Николас и затвори очи, за да скрие бликащата от тях ненавист. След по-малко от миг си беше пак тя. И то до такава степен, че когато след половин час си тръгна по обичайния за нея разпилян начин (обикновено си влачеше шала по земята, изпускаше сценария, въртеше палтото на мадам Раневская наоколо, викайки: „Лека нощ, гълъбчета“), Николас изпита дълбоко съмнение дали всичко не е било плод на въображението му.
Книгата пристигна близо седмица преди генералната репетиция. На пода във фоайето Диърдре намери малък пакет, прилежно увит в кафява хартия. Лежеше точно под процепа за пощата, направен в дървената рамка на дебелите стъкла на вратата. Обърна пакета и се намръщи. Отпред, на ръка, с малки печатни букви, пишеше: ХАРОЛД УИНСТАНЛИ. Диърдре постави пратката най-отгоре в кошницата си и тръгна към стаята за почивка, за да остави новите запаси от две бутилки мляко, чай и захар. Райли я посрещна на вратата. Постави бутилките с мляко в тенджера със студена вода и се наведе да го погали. Той й разреши само колкото да разбере дали му носи нещо, или не, вирна опашка право нагоре и изчезна. Диърдре го изгледа тъжно — искаше й се да е по-гальовен. А той проявяваше любвеобилност само към Ейвъри — мъркаше, търкаше се в краката му и доволно мяукаше, — но пък и Ейвъри единствен му сервираше вечерята в съблазнителен вид. Купуваше рибешки обрезки или хриле, които Райли винаги изваждаше от паничката си, за да ги изяде някъде на спокойствие. Диърдре непрестанно се натъкваше на белезникавите перлени кости, оставащи след пиршеството.
Беше красиво животно: бял нагръдник и бели чорапки, мустаци от бели и черни косми, а на върха на опашката се мъдреше бяло петно. Всичко останало, някога черно и лъскаво като току-що изкопани въглища, сега имаше ръждив оттенък, поради което козината му изглеждаше малко опърпана. Райли — буен мъжкар — имаше голо петно над едното си око: щом се покриеше с косми, веднага се намираше някой смел съперник да го одере и така той придобиваше обичайния си вид. Когато в театъра беше тъмно, човек, можеше да види ярко смарагдовозелените му очи да се разхождат самостоятелно между редиците от столове.
Никой не знаеше на каква възраст е Райли. Дойде преди две години — неочаквано се появи на сцената и спокойно се разходи по нея точно на представлението на „френски без сълзи“. Невероятната му, почти вълшебна, театралност допадна на всички. Посрещнаха го с аплодисменти, после му дадоха и парче треска (изпратиха Диърдре да купи риба от близкия магазин) и веднага го осиновиха. Това не беше мечтата на живота му, но нямаше как да им го каже. Райли търсеше по-обикновено жилище. Ужасно го заблуди всекидневната във „френски без сълзи“, която изчезна малко след като се запозна с нея, а няколко седмици по-късно се появи пак, но променена до неузнаваемост. Това наистина не беше неговата мечта. Той искаше обикновен, дори скучен дом, където мебелите не сменят непрекъснато местата си, и поне едно човешко същество, да си стои повече или по-малко вкъщи и да се грижи за него с благоговение. Райли често се опитваше да тръгне след Ейвъри, когато той излизаше от театъра, но винаги решително го връщаха. Диърдре страшно искаше да си има животинче вкъщи, но не можеше — баща й беше алергичен и към косми, и към пера.