Поставила чая и захарта вече на местата им и извадила чашите, Диърдре тръгна към залата, за да разчертае сцената за първо действие. Но понеже Николас репетираше там речта си за „операта“, тя седна тихичко на последния ред да го изслуша. Беше сложна сцена и Николас здраво оплескваше всичко наред. Монологът започваше със силен гняв, прорязан по средата от кикота на почти налудничаво многословие, и завършваше със също толкова налудничаво въодушевление.
Предишната седмица Николас репетира вкъщи всяка вечер и беше съвсем наясно, че не се получава, което страшно го измъчваше. Сега подсили удивлението в гласа си: „Поразително средство. Вокален квартет!“ Насили се да прозвучи развълнуван: „И така безспир, все по-широко и по-широко се разливат всички тонове и се множат, и засилват…“ Николас продължи със същите мъки нататък и завърши с напълно безличен риторичен вик: „И превърни публиката в Бог“!
Обзе го отчаяние. От устата му излизаха само празни думи. Какво да прави? Не усещаше нищо — чувството не е вода, че да пуснеш крана и да потече. Една ужасна мисъл, постоянно стаена в главата му, изскочи на повърхността. Ами ако душата му се изпразни така и на премиерата? Без необходимата техника ще трябва отчаяно да се вкопчи в текста, както зле екипираният алпинист — в скалата. Почти завидя на Еслин за натрупания през годините опит; за актьорските му техники. На Ейвъри му беше лесно да описва играта на най-добрия актьор в трупата като „великденско яйце, скъпи. Много панделки и ленти, малко шоколад и вътре огромна празнина“. Николас не намери утеха в това, защото прекалено добре знаеше, че когато емоциите му изневерят, не би могъл да предложи нито панделка, нито лента, да не говорим за шоколад, колкото и малко да е. Диърдре тръгна по пътеката между редовете.
— Здрасти — навъсено поздрави Николас. — Чу ли всичко?
— Ммм! — измънка Диърдре, остави кошницата си на края на сцената и се качи при Николас.
— Просто не мога да го кажа както трябва.
— Така е… Липсва ти чувството, нали? А нямаш достатъчно опит, за да го изиграеш без чувство.
Николас очакваше традиционното успокоително окуражаване и затова зяпна удивен. Диърдре отиде до ъгъла за суфлиране и започна да разопакова нещата си.
— Ако искаш, ще ти предложа някой и друг съвет…
— Разбира се.
Отиде при нея, а тя клекна да повтори с тебешир влизанията и излизанията, поизтрити от предишната репетиция.
— Ами… първо не е нужно да се съобразяваш толкова много с другите. Салиери… Ван Свитен… Тяхното значение в живота на Моцарт се изчерпва с парите, които му осигуряват. Като хора те нямат никакво значение за него. Моцарт е гений — действа по свои собствени правила. А в тази сцена ти сякаш се стремиш да им обясняваш, което е фатално. Те са там, за да слушат… да попиват… Дори малко… да се страхуват…
— Да… да, разбирам… Права си. А Бог — как мислиш, че си представя Бог?
— Моцарт ли? Той не си „представя“ Бог като нещо обособено, както си го представя Салиери. Музиката и Господ за него са едно и също. Колкото до изпълнението, ти насочваш усилията си в погрешна посока. Затова звучиш така неубедително…
— Знам! — блъсна се Николас в челото. — Знам.
— Ако престанеш да мислиш за думите и се вслушаш в музиката…
— Ами то няма музика.
— … в главата ти, глупчо. Щом произнасяш страстна реч за музиката, трябва да я чуваш. В повечето сцени или има музика за фон, или са предшествани от музика. Тази е много… суха. Затова изслушай всички записи и разбери кое предизвиква необходимото ти чувство, а после вплети музиката в репликите. Всъщност е задължително — изведнъж се изчерви Диърдре — само ако искаш.
— Искам, разбира се! Че това би… Това е страхотна идея! Сигурен съм.
— Пречиш ми.
— Извинявай.
Николас погледна надолу към сведената глава на Диърдре (джинсите й вече бяха целите в тебешир). Той, за разлика от повечето хора в трупата, не подценяваше уменията й да работи зад сцената. Никога обаче не беше обсъждал с нея въпроси, свързани с режисирането, макар да знаеше за амбициите й в това отношение. Беше си мислел (подобно на останалите в „Латимър“), че и тя ще е като Харолд. Сега я гледаше, както мъжете зяпат момичетата в холивудските филми, след като са си свалили очилата и са си разпуснали косите. После каза: