— Чудесна пиеса е, не мислиш ли?
— Много вълнуваща. Гледах я в Лондон. Но ще се радвам, когато всичко приключи. Не ми харесва как се развиват нещата.
— Какво имаш предвид?
— Нищо конкретно. Но ме гнети неприятно чувство. И освен това умирам от нетърпение да започнем „Вуйчо Ваньо“. Обожавам Чехов, а ти, Николас? — Погледна го с блеснали очи. — А „Вишнева градина“, дори след всичко, което Харолд успя да й причини, пак имаше какво да ни каже.
— Диърдре… — Николас я последва зад кулисите, където със списък в ръка тя започна да проверява реквизита за първо действие. — Защо, за Бога… искам да кажа… би трябвало да си в друг театър. Където да правиш истински неща.
— Няма друг. Най-близкият е в Слоу.
— Не е далече.
— Човек се нуждае от собствен транспорт. Поне вечер. А аз не мога да си позволя кола. Пък и баща ми… Не бива да остава сам. Налага се да плащам на някого да седи при него, когато съм в театъра…
— Разбирам.
Всъщност разбра много повече — изведнъж видя зейнала пред себе си бездна от самота, творческо въображение, копнеещо за изява и задушавано от невъзможността да се разгърне, неосъществени мечти — и това вся смут в душата му. Почувства се, сякаш някой ужасен човек е вдигнал дрехите си, без да си го карал, и ти е показал белега си от операция. Сравнението беше неуместно и несправедливо и той го знаеше, както знаеше и колко банално ще прозвучат думите, дошли на устата му, но все пак ги изтърси:
— Лош късмет, Диърдре. — И тръгна обратно към сцената. Там, колкото да каже нещо, за да излязат от неловкото мълчание и да сменят темата, той взе кафявия пакет и се пошегува: — Някой изпраща на Харолд бомба?
— Маскирана като книга.
Николас понадигна леко залепените с тиксо краища на опаковката и се опита да надникне вътре.
— Недей — викна Диърдре, — после ще каже, че някой се е опитвал да го отваря. И сигурно ще обвини мен.
Ала Харолд, изглежда, не забеляза нищо нередно в пратката си. Пристигна доста по-късно от обикновено; тъкмо си обуваше украсените с монограм пантофи и Диърдре му връчи книгата. Преди време Харолд винаги си събуваше обувките и стоеше на репетициите по чехли; обясняваше, че само така вниквал в истинския дух на пиесата. После обаче гледа по телевизията интервю с известен американски режисьор, в което великият мъж спомена, че който си сваля обувките, когато режисира, е превзет псевдоинтелектуалец. Харолд, естествено, не се съгласи с формулировката, но за всеки случай сега бързо мушна краката си под предния ред, та ако някой от трупата е гледал въпросното интервю, да не остане с погрешно впечатление за него.
Роза забеляза, че му подават пакет, и викна:
— О, вижте… Харолд получи подаръче.
Всички се събраха около него. Подаръчето се оказа малко разочарование. Нищо необикновено или вълнуващо. Нищо, свързано с единствената истинска страст в живота на Харолд. Беше готварска книга — „Флойд за рибата“ Харолд я зяпна в недоумение. Някой попита кой я изпраща. Той разгърна страниците, обърна книгата наопаки и я разтърси. Нямаше картичка.
— Може да има нещо написано отпред? — предположи единият Евърард.
Харолд отвори на първите страници — нямаше нищо.
— Колко странно.
— Защо, за Бога, някой ще ти изпраща готварска книга? — зачуди се Роза. — Ти не се интересуваш от кулинария, нали?
Харолд направи отрицателен знак сглава.
— А ако решиш да се поинтересуваш — вметна Ейвъри, — не бих те посъветвал да започваш с тази книга. Не става.
— Боже, че си придирчив — пошегува се Николас.
— Така ли, младежо?! Тогава за последен път сядаш на моята маса.
— О! Не исках да кажа това, Ейвъри, честна дума — заизвинява се „ужасеният“ Николас и през смях продължи: — Моля те. Много съжалявам…
— Ще го приема като подарък от неизвестен почитател — заключи Харолд. — А сега да се залавяме за работа. Хайде, живо, живо, всички…
Сложи пакета в шапката си. Приятното топло чувство (от години никой не му беше правил подаръци) изчезна. Замени го леко безпокойство. Що за странна постъпка? Да похарчиш толкова пари за книга и да я пратиш анонимно на човек, който не проявява никакъв интерес към такъв тип литература. „Е, както и да е“, помисли си Харолд, сега определено нямаше време да си блъска главата над този тайнствен пакет. Работата му беше да се занимава с тайнството на театъра. Там трябваше да блесне. А пиесите не се режисират сами.