— Как ти се струва херингата, тате?
— О, обичам херинга.
— Ще я панирам с овесено брашно — усмихна се Диърдре с благодарност и стисна ръката му. — Искаш ли? И ще я изядем с черен хляб с масло.
— Обичам черен хляб с масло.
Двамата се наредиха на опашката. Диърдре беше свикнала никой да не обръща внимание на баща й (макар градът да бе пълен с негови бивши ученици) и сега доста се развълнува, когато една жена до тях се обърна и каза, че много се радвала да го види и колко добре изглеждал.
Той наистина изглежда добре, съгласи се Диърдре, хвърляйки кос поглед на баща си. Очите му блестяха, бяха ясни, кимна с глава да отговори на поздрава, ръкува се. Прояви известно безпокойство, след като продавачът уви дебеличките лъскави херинги в страница от „Дейли Телеграф“ и те изчезнаха от погледа му, но пак се успокои, щом пакетът се озова на сигурно място в кошницата му. После за довиждане се ръкува с всички хора от опашката и двамата с Диърдре отидоха в „Плод и зеленчук“-а.
Тук тя купи картофи, зелка, моркови и едно кило мандарини, които продавачката изсипа върху другите зеленчуци в кошницата и те заблестяха като живи въглени. Диърдре се опита да вземе кошницата от баща си, защото се боеше, че е станала твърде тежка за него, но той настоя да я носи. Отново се хванаха под ръка и тръгнаха, този път към библиотеката. По пътя минаха покрай „Блекбърд“. Диърдре помаха на Ейвъри, стана й приятно, когато и той й махна с ръка.
В библиотеката господин Тибс остави дъщеря му да избира книгите. Тя го правеше всяка събота — взимаше една за себе си и две за баща си. Всяка седмица той си искаше, понякога много настоятелно, своите нови книги и Диърдре винаги изпълняваше желанието му, защото смяташе стремежа му да се придържа към някои от навиците си от преди заболяването за добър знак за здравословното му състояние. Независимо колко обемисти бяха книгите, на следващата събота баща й неизменно беше готов да ги замени с други — даваше ги на дъщеря си с учтиви благодарности и я уверяваше, че ги е прочел с голямо удоволствие. Но веднъж Диърдре го видя как чете една от тях — на Г. К. Честъртън. Четеше един лист едновременно от двете страници: внимателно проследяваше първия ред до края, обръщаше листа и прочиташе първия ред на следващата страница; после започваше втория ред на предишната и продължаваше с втория ред на следващата и така до долу. После вдигна книгата и разгърна страницата срещу светлината, сякаш да изстиска и последната възможна информация от нея, преди да мине на следващия лист. Сега Диърдре избра един пътепис със снимки на безоблачни пейзажи, нещо от Моника Дикенс и „Да пишеш в ресторанти“ от Дейвид Мамет41 — още преди шест седмици поръча да й я запазят.
Няколко минути послушаха коледни песни, пуснаха нещо в кутията на викария и после поеха към хлебарницата. Диърдре купи един голям бял хляб, нарязан на филийки, и евтина пандишпанена торта, покрита с тъмночервено сладкарско желе и растителна сметана. После се прибраха вкъщи. Господин Тибс се оплака, че е много изморен от разходката, и си легна, а Диърдре сложи вода за чай.
Отиде да си оправи леглото, докато чакаше чайникът да заври. Дръпна покривката и започна старателно да я сгъва. Случайно вдигна поглед и се видя в огледалото на гардероба. Обикновено избягваше да се оглежда, като се изключат сутрешните й срещи с огледалото, но и те приключваха по най-бързия начин. Какъв смисъл има? За кого да се гласи? Невинаги е било така обаче. Преди десет години, беше на осемнайсет — едно момче в службата като че ли проявяваше интерес към нея и тогава известно време се рови из разни списания и се опитва да прави нещо с щръкналата си във всички посоки тъмна къдрава коса и с прекалено розовата си кожа, но после почина майка й и Диърдре така се отдаде на домашните си задължения, че момчето пренасочи интересите си (съвсем обяснимо) и сега има щастлив брак и три деца.
„Не че съм грозна“, помисли си Диърдре и свали очилата — чувстваше се по-уверена, когато не виждаше ясно образа си. Доста е висока, може да се каже стройна, макар задникът й да е малко увиснал. Има и хубави очи, жалко, че се налага да носи тези отвратителни очила. Веднъж Джойс й предложи да си сложи лещи, но бяха толкова скъпи, че въобще не можеше и да мисли за такова нещо, пък и диоптърът й беше твърде голям. Сложи очила още на три години. В училище една приятелка, вярваща католичка, посветена в ненавистта на Диърдре към очилата, й предложи да се помоли за нея на света Лучия, покровителка на късогледите. Няколко дни по-късно я увери, че е отправила обещаната молитва, но резултатите бяха незначителни. Светицата или не е била в настроение да изпълнява молби в този ден, или — по-вероятно — беше подушила, че молитвата е за еретик, и бе отказала да прати своята благодат. Диърдре въздъхна тихо, сложи си отново очилата и понеже чу свиренето на чайника, побърза да слезе в кухнята.
41
Дейвид Мамет (р. 1947) — известен американски драматург, режисьор и сценарист. — Бел.пр.