Взе чаша чай и парче торта и ги качи в стаята на баща си. Седна да почака, докато той си изпие чая. Неочаквано господин Тибс попита:
— Как вървят нещата, скъпа? С „Амадеус“?
— Оо… — Диърдре го погледна изненадана и доволна. Толкова отдавна баща й не бе проявявал никакъв интерес към работата на трупата. Тя винаги му разказваше за пиесата, която подготвяха, като му спестяваше истината за невзрачната си роля в творческия процес, но споделяше с него своите идеи за постановката. Месеци наред беше слушал безучастно, а сега сам подхвана темата.
— Ами… вчера направихме най-ужасната генерална репетиция, която можеш да си представиш. Бе толкова лоша, че чак беше смешно…
Диърдре му разказа някои от най-ярките моменти и когато стигна до падането на скелето, баща й така се разсмя, че едва не разля чая. После каза:
— Знаеш ли, мисля да дойда на премиерата. Ако — добави той — не ме прихванат пак моите.
Диърдре взе чашата му и извърна глава. Усети как очите й се напълниха със сълзи и същевременно в сърцето й покълна надежда. За първи път баща й проговори без заобикалки за болестта си. И как смело и непринудено го каза. Колко спокойно, разумно, интелигентно и портално. Щом като е способен да говори така безпристрастно за другото си „аз“, това определено значи, че има подобрение. Сигурно би му подействало добре да иде на театър, да види други хора и най-вече да слуша невероятната музика. Обърна се към него с щастлива усмивка.
— Да, тате. Намирам идеята ти за страхотна.
В книжарница „Блекбърд“ нямаше клиенти. Ейвъри седеше до красивата писалищна маса близо до вратата. Магазинът беше на две нива, свързани с опасно за глезените каменно стъпало, излъскано от, честа употреба. Изпъкнало огледало над стъпалото отразяваше единствения скрит ъгъл в помещението и Ейвъри ясно виждаше какво става там. Въпреки това хората пак успяваха да свият по нещо, особено преди Коледа, когато в книжарницата ставаше лудница. Ейвъри се надигна, за да подреди книгите, разхвърлени от безцелно ровещи клиенти по двете кръгли маси. От време на време посетителите в „Блекбърд“ разместваха — понякога много удачно — книгите, изложени под тематично обособени рубрики. Цъкайки високо с език, Ейвъри измъкна „Любимият“ от полицата с надслов „Любовни романи“ и „Стая с изглед“ от „Вътрешен дизайн“.
— Виж това — викна той след минута към Тим, зает да бърка нещо на газовия котлон в бокса в задната част на магазина. — „Отрязаната глава“ е сложена в „Бойни изкуства“.
— Не съм сигурен доколко „Бойни изкуства“ е съвсем неподходяща рубрика за Мърдок — обади се Тим и поднесе лъжицата към устата си.
— Не разбирам защо го бъркаш това толкова и го опитваш, сякаш е кой знае какво — изрази удивлението си Ейвъри, запътил се към бокса. — Всички знаем какъв майстор на доматения сос е господин Хайнц.
— Каза, че на обяд мога да ям каквото искам.
— Сигурно не съм бил на себе си. Сложи му поне един дафинов лист, ако искаш да се доближиш до истината.
— Добре, добре.
— Или малко кисело мляко.
— Не прекалявай.
— Ако имаш предвид с яденето на твоя буламач, няма такава опасност, патенце. С какво са сандвичите?
— С кресон и синьо сирене. Има и орехи. Отвори шабли42, ако искаш.
— Кое по-точно? — попита Ейвъри и започна да вади бутилки от стойката под мивката.
— „Гросо“. И викни Нико.
— Не е ли на работа?
Ейвъри отвори бутилката, дръпна настрани дебелата плюшена завеса, вдигна глава към тавана и викна силно.
— Каза, че, ако иде на работа, няма да може да се съсредоточи така, както иска за премиерата.
— И ще остави стелажите незаредени. Домакините в страната ще изпаднат в паника. Нико…
— Ти на кого махаше одеве?
— Кога? — смръщи вежди Ейвъри. — А, преди малко? На горката Диърдре. Мина с баща си.