— Дейвид сигурно очаква с нетърпение да мине следващата събота.
Колин не отговори. Барнаби помисли, че не е чул думите му, и ги повтори, като добави:
— Този път поне не са му дали реплики.
Тишина. Том хвърли поглед към събеседника си, към набитата му фигура, към стърчащата на кичури коса — черна, когато се видяха за първи път, а сега прошарена, като неговата. Обичайното изражение на Колин, излъчващо типичната за него упорита сдържаност, беше малко променено и под него сякаш надничаше друго, не толкова познато лице.
— Какво има?
— Тревожа се за него. — Колин погледна остро Барнаби. — Но искам да си остане между нас, Том.
— Естествено.
— Забъркал се е с някакво момиче. А тя е омъжена. От известно време не е на себе си. Един такъв… тих… нали знаеш?
Барнаби кимна и си помисли, че Дейвид изобщо си беше тих и само баща му можеше да забележи, че е станал още по-мълчалив.
— Реших, че е нещо такова — продължи Колин. — Бих се радвал, ако се задоми… в края на краищата вече е почти на двайсет и седем години. И затова му викам: „Доведи я у дома и дай да я видим“, а той изтърси, че тя не е свободна. Очевидно не искаше да го обсъждаме.
— Ами май няма много смисъл.
— Човек се надява за децата си едно, а то какво става, а, Том?
— О — отвърна Барнаби, — на твое място не бих се тревожил чак толкова. Нещата може и да се наредят някак. — Усмихна се. — Хората вече не се женят за цял живот, нали знаеш.
— Представях си го как излиза с някое хубаво тукашно момиче. Малко по-млада от него… как седят и се ухажват на канапето в предната стая, както ние с Гленда някога… и внуци. Всеки мъж на нашата възраст сигурно си представя своите внуци. — Колин въздъхна. — Нещата никога не стават, както ги мислим, нали, Том?
Барнаби си представи своето момиченце. Вече на деветнайсет. Висока, умна, злобничка, поразително привлекателна, със сърце от чиста платина. Без съмнение беше горд от онова, което е постигнала, но знаеше какво има предвид Колин.
— Не стават — съгласи се той. — Нищо не става както си го мислим.
Ърнест Кроли режеше бут. Работеше като хирург — спокойно, но с голяма прецизност, и малко показно въртеше дългия лъскав нож като ятаган и нежно поставяше отрязаните пържоли върху котлоните.
Роза пържеше картофи. Беше облякла широка, свободно падаща роба, чиито ръкави се вееха в опасна близост до ухаещата, цвъртяща мазнина.
— И как се справят ония двамата с ролята си, любов моя?
— Кои двамата?
— Ония, дето имената им звучат като италианска вечеря.
— А, двамата Вентичели. Ужасно, откъдето и да ги погледнеш.
Докато Роза разказваше някои от най-забавните случки от генералната репетиция, не се стърпя да не сравни невинното и доста трогателно любопитство на Ърнест с грандиозната самовлюбеност на Еслин, която винаги беше налице, но в навечерието на поредната премиера ставаше непоносима. Тогава цялата къща закипяваше от вълненията на примадоната. Всъщност целият им брачен живот мина сред такъв шум и фанфари, сякаш го бяха прекарали в сърцето на шумна карнавална процесия, фанфаронада за премиерите, за последните представления, за репетициите, за веселбите и непрекъснатите драми на сцената и извън нея.
Унесла се неочаквано в горчиви спомени, Роза изведнъж се опомни и се поправи. Така мина нейният брачен живот. Еслин беше късметлия, през по-голямата част от работните дни обитаваше друг свят. Сутрин отиваше в офиса, обядваше с клиенти, ходеше на чашка с познати (никога с приятели), които не бяха от театъра. От небрежност и стесняване на интересите Роза беше загубила малкото приятелки, които някога е имала. Така ролята й на госпожа Кармайкъл се преплете с изпълненията й в „Латимър“ и стана също толкова нереална и въображаема, колкото и останалите й роли, докато настъпи краят.
Още от началото на брака си Роза разбра, че Еслин й изневерява. Обясни й, че подобно поведение е присъщо на всеки изпълнител на главни роли в театъра, но той винаги щял да се завръща у дома. Тогава Роза побесня и се разкрещя: ако е искала да се свързва с нещо, което винаги ще се връща у дома, щяла да си вземе пощенски гълъб. Но годините минаваха и той наистина винаги се връщаше вкъщи, така че тя не само се примири с неговите флиртове, но по някакъв странен начин започна дори да се гордее, като виждаше как неговата популярност нараства — все едно беше майка, горда с детето си, което постоянно носи награди у дома. Неговите изневери имаха и положителна страна, а именно че не му оставяха много сили за сексуални подвизи със съпругата. Подобно на мнозина, които живееха на крилете на романтиката, Роза не си падаше твърде по активната креватна гимнастика. (И тук, както в много други отношения, скъпият Ърнест беше идеален, защото, изглежда, му бе достатъчно, обикновено в неделя следобед, да подскача над нея нежно и някак извинително в мисионерска поза.) При това задоволително (поне за Роза) съвместно съществуване не е чудно, че желанието на Еслин да се разведе й дойде като гръм от ясно небе. Уведоми я, че се е влюбил в седемнайсетгодишното момиче, което тогава играеше принцеса Карисима в детската пиеса „Мама Гъска“. След две-три седмици тя си намери приятел на нейната възраст, взе си матурата и разумно отиде да учи в университет, ала Еслин, опитал вече упойващото вино на свободата, продължи да настоява за развод.