Острата реакция на Роза спрямо предателството на мъжа й уплаши дори самата нея; нещо повече — удиви я. Свикнала да живее в състояние на почти непрекъсната мимикрия, първоначално почти не осъзна, че зад крясъците, виковете и драматичните й жестове се крие истинска болка и обида. По-късно Еслин я подкупи да напусне дома му и тя се премести в новия си апартамент. Прекара дълги ужасни седмици, ровейки се в чувствата си, като се опитваше да отдели фалшивата скръб от истинската, да проследи нишката на терзанията си до самото й начало, за да види откъде идва. Сновеше насам-натам, обгърнала с ръце раменете си, сякаш наистина се стремеше да запази целостта си; сякаш цялото й тяло бе отворена рана. Постепенно започна да разбира истинските си чувства. Изучаваше ги, изпитваше ги, назоваваше ги. Установи, че мрачната, изпълнена със съжаление тъга, която постоянно нахлуваше в душата й, всъщност е тъга по нероденото й дете. (До този момент изобщо не осъзнаваше, че е искала да има дете.) Непрекъснато носеше в гърдите си като камък тежката скръб.
През този период се застави да продължи работата си в „Латимър“; полагаше невероятни усилия да се владее, подкрепяна от вродената си гордост. Откри в душата си второ чувство и го назова в момента, когато Еслин оповести, че Кити е бременна. През цялото време нарочно гледаше настрани, ала по гласа му усещаше, че се усмихва широко. С невероятна сила в тялото й избухна и се развилия омраза. Само да си беше отворила устата, сигурно щеше да изреве или поне така й се струваше тогава. Изпита ужас да не би тази изгаряща злоба да вземе връх над здравия й разум и някоя тъмна нощ просто да отиде и свирепо да се нахвърли върху двама им. Сега вече не мислеше така. Но жаравата от лумналата омраза беше още жива и понякога Роза отваряше вратата на пещта, за да надникне вътре, да поразбута въглените и горещината им обгаряше бузите й.
— Добре ли си, скъпа?
— О! — Роза се сети, че пържи картофи. — Да, мили… Добре съм…
— Не ги оставяй да загорят.
— Няма.
Картофите изглеждаха прекрасно и още по-прекрасно ухаеха; бяха станали златистокафяви с лека коричка. Роза реши да ги остави на огъня още минутка — по-скоро за да си възвърне душевното равновесие, а и да се допържат, — после ги изсипа в съд от огнеупорно стъкло и посипа върху тях ситно нарязан магданоз. Седнаха на масата. Ърнест си взе от зеленчуците и ги подаде на Роза, тя също си сипа от тях в чинията.
— Само три картофчета?
— Ами… нали знаеш… — Потупа се по нагънатите меса на корема, скрити под широката й дреха.
— Стига глупости — възмути се Ърнест. — Ако Аллах искаше жените да са слаби, никога не би измислил джалабията48.
Роза се засмя. Ърнест я изненадваше със своето остроумие повече, отколкото навремето Еслин. Сипа си още няколко картофчета, а Ърнест за пореден път се поздрави за далновидността да си поръча навреме „Рийдърс Дайджест“.
Еслин взе вестник „Таймс“, седна на масата да закусва с квадратни препечени филийки, намазани с мармалад, и покровителствено се обърна към жена си:
— Не се безпокой, ще се справиш чудесно. В края на краищата нямаш много реплики. Не повече, отколкото имаше с Попи Дики.
— Лошо ми е.
— Разбира се, че ще ти е лошо, ангелчето ми. Нали си бременна. — Еслин отгърна вестника на бизнес новините и пак се върна на подхванатата тема. — Как ли би се справила, ми кажи, ако трябваше да играеш Салиери? Аз изобщо не слизам от сцената.