Кити остави слушалката. Шнурът закачи сценария и той падна във ваната. Кити въздъхна и красивата й коралова долна уста излезе сладко напред, полузакривайки двете сладострастни връхчета на горната. „Понякога — помисли си тя — животът може да ти дойде в повече.“ Пол Скофийлд, стиснал дрипавия си шал, гледаше към нея изпод синкавата вода, като някакъв удивителен нов вид морско същество. Тя го натисна сърдито с палеца на крака си, облегна се назад, затвори очи, отпусна глава на възглавница от ароматни треви и се отдаде на мисли за любовта.
Хародц имаше среща с пресата. Истинската преса, не само онзи бездарен драскач с увисналия бирен търбух от „Костънско ехо“, който го интервюира по повод постановката на „Вишнева градина“ и после описа пиесата като епична селскостопанска драма от Чехов. Макар че, в интерес на истината, грешката можеше да се дължи и на Харолд, защото имаше навика да нарича пиесата просто „Градината“. Винаги се опитваше да съкращава заглавията, така създаваше впечатлението — поне си въобразяваше, — че е на „ти“ с театралния език. Беше говорил за Гарваново (гнездо), за Веднъж (в живота), за Нощта (трябва да падне) и за Мама (Гъска). „Тази Мама ще стане голямо шоу“, сподели той с местен журналист, който, сигурно по щастливо стечение на обстоятелствата, беше вмъкнал липсващото съществително, преди да предаде материала си за печат.
Но днес… ах… днес на Харолд му предстоеше да се срещне с Рамона Плюм от страницата за специални рубрики на „Саут-Ийст Бъкс Обзървър“. Естествено, винаги ги уведомяваше за своята работа, но до момента откликът, меко казано, беше доста равнодушен. Двете писма обаче, последвани от настоятелни телефонни обаждания, възхваляващи смайващия новаторски подход към пиесата в последната постановка, най-сетне дадоха резултат. Харолд очакваше да дойде и фотограф, затова се облече подобаващо — дълго сиво палто с астраганена яка, лъскави черни ботуши до коленете и шапка от персийско агне. Времето беше ужасно студено и по паважа падаше град, все едно от небето се сипеха прозрачни топчета за игра. От прага на „Латимър“ печално го гледаше гълъб, чиито пера бяха покрити с лед.
Закъсняваха. Харолд доста демонстративно си гледаше часовника, дори го разтърси, вдигна едното ухо на ушанката и се вслуша в тиктакането му, после започна да крачи тромаво напред-назад: нещо средно между Дягилев49 и Мечо Пух. Гълъбът слезе от прага и тръгна след него, вероятно надявайки се с малко раздвижване да стопи леда по перата си. Харолд си даваше сметка, че хората го забелязват, и поздравяваше всеки случаен минувач с любезно кимване. Повечето го познаваха — в края на краищата толкова години е режисьор на градския театър, — а другите, както ставаше ясно от погледите и тихите им коментари, веднага разбираха, че е човек от класа. Защото Харолд излъчваше великолепието на странстващ актьор. У него личаха напрегнатите творчески усилия, полагани по време на репетициите, вълшебството на премиерите и блясъкът на тържествата след представление.
Понякога, за да подчертае чутовното превъзходство на своето положение, Харолд се само — измъчваше — съвсем малко — с една от своите най-магнетични и тревожни фантазии и сега реши да й се отдаде, за да убие времето. Представяше си, подобно на Мария Антоанета, която мечтаела да е доячка в двореца Трианон, че живее в Костън като кръгла нула. Просто поредният тъпак на средна възраст. Виждаше се в местния Ротари Клъб да обсъжда надуто местните благотворителни мероприятия за набиране на средства с други скучни досадници или, по-лошо, виждаше се като член на Общинския съвет, където човек може да пропилее цялата вечер в дискусии за състоянието на канализацията. Все занимания, които ти създават ореола на човек с морални принципи, но същевременно те потапят в бездна от скука. В събота щеше да чисти колата (някоя „фиеста“), а вечер да гледа телевизия с програмата в ръка, където предварително е отбелязал интересните предавания. После щеше да пише безсмислено писмо до Радио Таймс, за да посочи някоя неправилно произнесена дума или грешка — било в костюмите, било в декорите, и да се надява с това временно да повдигне реномето си в общността, ако писмото въобще види бял свят.
49
Дягилев, Сергей Павловия (1872–1929) — руски меценат, допринесъл много за развитието на руския балет и на други изкуства. — Бел.пр.