В другия край на стаята Еслин пудреше перуката си и Николас се почувства неловко, като видя отражението му в огледалото, защото се сети за голямата си уста. Зад Николас император Йосиф, помпозен в бялото си сатенено сако, отрупан с блестящи украшения, бавно се разхождаше нагоре-надолу като гигантски лъскав плужек. Николас си представи как малките му грубовати устни, издадени напред, шепнешком разправят на цялата трупа онова, което някога беше само негова тайна.
Еслин, очевидно в пълно неведение, че се е сдобил с рога, изглеждаше особено доволен от себе си: приличаше на котарак, току-що глътнал вкусно канарче. Вдигна ръце да си нагласи перуката и Николас видя пръстените му да проблясват. Носеше шест пръстена, повечето с камъни, а един с къси остри шипчета — стърчеше на пръста му като готово за бой малко бодливо прасе. Сега той бързо отмести една кутия с крем, която имаше наглостта да се мъдри пред него, и започна да говори.
Едва бе започнал, и Николас вече знаеше, че няма да му хареса това, което се кани да разкаже. В гласа на Еслин имаше наслада, чак се къдреше от проклетия. Говореше за Диърдре. Разказваше нещо, което тя споделила с него поверително, но историята му се струваше твърде пикантна, за да я запази само за себе си. Миналата седмица се обадили на Диърдре в офиса от полицията. Баща й явно се измъкнал от хосписа, където се грижели за него през деня, и тръгнал нанякъде из дъжда без палто и дори без сако; половин час по-късно го открили на кръстовището на «Кейси» и «Хилсайд» — опитвал се да регулира движението.
— И аз казах — продължаваше Еслин, — като се опитвах да не се разсмея при мисълта за изкуфелия старец под проливния дъжд: «Колко ужасно.» А тя вика: «Знам.» — Направи кратка пауза, за да им позволи да се възползват от безупречната му способност да подбира подходящия момент, и добави: — Той изобщо не познава района.
Почти всички неволно избухнаха в смях, Николас също. Вярно, смя се по-кратко и не така сърцато като останалите, но все пак се смя. Миг по-късно Диърдре се появи на прага.
— Петнайсет минути до началото.
Моментално всички в хор й благодариха малко фалшиво и твърде високо. Само Еслин, който внимателно си очертаваше устните с молив, си замълча. «Трудно е да се каже — помисли си Николас — дали е чула, или не.» Заради възчервеникавата й кожа не личеше кога се изчервява, а и изражението й винаги бе напрегнато, та и това беше показателно. Стоеше на прага в странна поза (според определението на двамата Евърард секунда след като тя изчезна), сякаш всеки миг щеше да хукне в галоп. В интерес на истината този път нямаше смях.
Някой стана и тръгна след Диърдре; Николас едва не го последва, толкова му бяха омръзнали всички. Щеше му се да се извини за поведението си и си представи как отива при Диърдре зад кулисите. Но какво да й каже? «Аз не се смях»? Много неловко, а също и невярно. «Съжалявам, Диърдре… Не исках да те нараня и наистина ми е мъчно за баща ти»? Още по-гадно. Ами ако въобще не е чула нищо? Тогава ще се наложи да й обясни всичко и ще й причини ненужна болка. После, за да се почувства по-добре, започна да й се ядосва. Честно казано, разсъждаваше той, като човек, тъй зависим от добротата на непознати, защо не си избра да сподели с другиго. Последният, пред когото би трябвало да си отваря сърцето, е някой безчувствен чвор като Еслин. Какво друго е очаквала от него? Но прехвърлянето на значителна част от собствената му вина върху и без това превитите вече рамене на Диърдре го накара да се почувства още по-зле. Даде си сметка, че фактически е бесен на Еслин, задето предизвика такива душевни терзания в момент, когато мислите му трябваше да са насочени единствено и само към първо действие, първа сцена. Отвори уста и заговори, преди да разбере какви точно са намеренията му:
— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Еслин? — Еслин погледна в огледалото си въпросително. — Закърмен си с прекалено много човещина.
Мигновено настана тишина. Напудрените лица се спогледаха, отворили широко очи. Борис спря да крачи и зяпна втрещен в тила на Николас. Ван Свитен подхвърли:
— Глупак.
Николас изгледа всички предизвикателно. Този респект към Еслин май отиваше твърде далеч. Дори петнайсет години да е бил изпълнител на главни роли, не означава, че е Всемогъщият Бог.
— Имаш ли представа какво направи? — попита Борис.
— Изразих мнението си — отговори Николас. — Какво толкова?
— Цитира «Макбет».
— Какво?
— «Все пак се страхувам за теб» — уточни Борис с разтреперан глас, — «закърмен си с прекалено много човещина…».