Първоначално жителите на Костън, решени да покажат, че са не по-малко авангардни от съгражданина си, смело приемаха скверностите, които чуваха, но при репликата на Моцарт, как щял да оближе задника на жена си, един почтен гражданин високо измърмори нещо за «тоалетен хумор», стана и с тежка стъпка излезе, последван от вярната си съпруга. Николас се поколеба, чудейки се дали да ги изчака да се скрият зад вратата, или да продължи. Харолд ни най-малко не му помогна с ясно и високо изречената забележка: «Селяни», по адрес на излизащата двойка. Николас заговори отново — удоволствието от дръзкия натурализъм беше изчезнало от гласа му. Почувства се ужасно притеснен, едва ли не виновен, сякаш изобщо нямаше право да е на сцената. Ясно съзнаваше как, останала без неговата подкрепа, Кити се оплита и затъва, и така се сбъдва подигравателното предсказание на Еслин. След първото си излизане Николас стоеше зад кулисите, раздиран от разочарование, и слушаше гласа на Салиери, който се лееше гладко и уверено.
За първи път в живота си Николас се запита какво, по дяволите, прави един зрял човек, потънал в пот от нерви, облечен в нелепи дрехи, с гримирано лице и глупава перука, пред картонена врата, готов да влезе в свят, който нямаше почти никаква връзка с реалността. (Само ако знаеше, че тези мисли ще се повтарят хиляди пъти години наред. И то често сред най-знаменитите трупи.)
Първо действие продължи в този дух до края. Записът на Моцартовата преработка на марша на Салиери, създаден в чест на пристигането на Моцарт, започна твърде рано. За щастие капакът на клавесина скри факта, че Николас всъщност не успя да стигне навреме до клавишите. «Поне — помисли си той, сядайки пред музикалния инструмент — не се спънах в сабята».
В сцената «Отвличане от сарая» Кити се затича, викайки: «Браво, миличко, сладичко», на своя Волфганг, ала кракът й се закачи в килима, тя залитна и се увеси върху ръката на императора, за да не се строполи. Франц Йосиф се засмя и зарази всички други. Само Еслин и Николас не излязоха от ролите си и останаха сериозни.
Отдясно на Барнаби Къли се плъзна надолу в стола си, раменете й под черната дантела потрепваха от сподавен смях, а ръцете й скриха широката й усмивка. Том видя как Дорис Уинстанли, седнала три места по-напред и вляво, погледна тревожно мъжа си. Профилът на Харолд беше строг, устните — здраво стиснати. После блесна светлина, толкова ярка, сякаш сцената и четирите стени нямаше да я задържат. Заедно с нея гръмна и божествената музика на тържествената Меса в до минор и всичко избледня до сивия цвят на небето преди зазоряване. Еслин изрече последните си думи, натъпка устата си със сладкиши и напусна сцената.
Барнаби изгледа Харолд, който профуча по пътеката между редовете, после стана и се обърна към дъщеря си:
— Искаш ли нещо за пиене?
— О, татко — изправи се тя бавно. — Не бих пропуснала това за нищо на света. Как ми е гримът?
— Разтекъл се е.
— Не съм изненадана. Миналата година във «Футлайтс» правихме пародийна пантомима, но не може да стъпи и на малкия пръст на това тук. — Къли тръгна след баща си по пътеката между редовете. — Смята се за особено постижение, когато най-хубавото в една постановка е осветлението. Ох… ох…
— Не започвай пак да се кискаш.
— Няма… — подсмръкна тя в носната си кърпичка. — Честна дума.
До последния ред при вратите на изхода Барнаби видя господин Тибс. Беше се навел напред и се държеше за облегалката на предния стол. Изглеждаше вглъбен в мислите си и отсъстващ като светец на молитва. Барнаби не го беше срещал близо две години и сега остана поразен от влошеното му физическо състояние. Кожата му беше тънка като хартиена салфетка и бяла като сол. Сини изпъкнали вени пулсираха на челото му. Барнаби го поздрави, човекът му се усмихна мило, макар Том да беше сигурен, че старецът няма представа кой го удостои с внимание. Трима младежи, чиито места се намираха от вътрешната страна на господин Тибс, казаха няколко пъти много учтиво: «Извинете», но той или не ги чуваше, или не разбираше какво искат, затова накрая те прескочиха през облегалките на предния ред и така излязоха.