— Моля те — каза Диърдре с настоятелен шепот. — Ще те чуят в залата.
Кити спря, добавяйки само още едно изречение с много тих глас:
— Ако само ме докосне с пръст още веднъж, ще го убия.
После, все още вдървено, бавно излезе и остави Диърдре със зяпнала уста и с трите аспирина, които вече се топяха в потната й длан.
Барнаби и Трой, както и всички останали в залата доловиха странната промяна, настъпила в постановката след антракта. Тогава им се стори, че това се дължи изцяло на актьора, който играеше Салиери.
В първо действие той се представи като способен, но доста безчувствен изпълнител. През второто действие цялото му тяло изглеждаше заредено с експлозивна енергия, която направо не съумяваше да задържи в себе си. Човек не би се изненадал, прецени Барнаби, ако се разхвърчат искри, когато пляска с ръце или удря с пети по пода. Дори въздухът около него сякаш се насищаше с ярост. Морийн Трой си мислеше, че вероятно не е пропуснала серията на «Коронейшън Стрийт» напразно. А Барнаби забеляза как дъщеря му се е навела напред и седи на ръба на стола.
Потресаващата промяна в играта на Салиери не помогна особено на пиесата като цяло. Другите актьори, вместо да играят както преди (макар и понякога не много убедително), сега се движеха предпазливо около него и избягваха да го гледат в очите дори когато влизаха в пряк диалог.
Николас си чакаше реда, загледан в ярко осветената сцена. Беше напрегнат, но не и разтревожен. Реагираше положително на енергията, която даже зад кулисите улавяше, че се излъчва от Еслин. Усети как в отговор се раздвижи собствената му кръв. Знаеше, че може да се изправи и дори да надвие силата на другия. Умът му беше ясен; тялото му потръпваше приятно в очакване на сблъсъка. Излезе на сцената, но не чу предупреждението на император Йосиф, който му прошепна на минаване покрай него:
— Внимавай.
Ала и да беше чул, Николас нямаше да му обърне внимание. Не възнамеряваше да ходи на пръсти около Еслин. За него пиесата винаги стоеше на първо място. Така че той приближи смело до Салиери, а когато Еслин каза: «Съчувствам на губещия», и подаде ръка, Николас я прие с радост. Еслин веднага застана пред момчето и го скри от публиката, грабна ръката му и я стисна. И стиска, и стиска. Все по-силно. И по-силно.
Николас неволно зина от болка. Сякаш остри шипове яростно разкъсваха ръката му. Еслин му се усмихваше — широко озъбено ухилване като на чакал. И точно когато Николас си мислеше, че ще припадне, Еслин изведнъж го пусна и се отдалечи в дъното на сцената. Николас успя със задъхване да си каже няколкото реплики или поне приблизително, стигна до пианото и седна. Влязоха двамата Вентичели и Моцарт, който нямаше какво повече да говори, се възползва от възможността да огледа ръката си. Вече се подуваше. Внимателно изправи пръстите си един по един. Опакото на ръката беше по-зле, отколкото дланта. Беше покрита с малки синини, а на няколко места кожата бе разкъсана. Като че ли, някой се беше опитвал да забива в нея кабарчета. В края на картината Николас излезе от сцената. Колин дойде при него зад кулисите.
— Според Диърдре трябва да спрем представлението.
Николас поклати отрицателно глава.
— Ще се справя. Сега вече знам.
— Дай да видя — посегна Колин към ръката му и се ококори, рязко поемайки дъх. — Не можеш да продължиш с тази ръка.
— Мога, разбира се — заяви Николас. След като преодоля шока от атаката, сега, въпреки болката, го привличаше възможността да покаже своя хладен професионализъм. Той беше войник. А войниците вървят напред, независимо от всичко.
Диърдре докосна лакътя му и попита шепнешком:
— Какво стана?
— Пръстените му — показа ръката си Николас. — Мислех си, че ги е свалил, а той само ги беше завъртял.
— По дяволите — измърмори Борис, надничайки над рамото на Диърдре. — Вече няма да можеш да свириш на цигулка.
— Но защо? — попита Диърдре и Николас сви рамене.
На сцената Салиери викаше победоносно: «Напълних главата си със златни идеи, да! И тази къща със златни мебели»; цялата сцена потъна в мека кехлибаренозлатиста светлина. Внесоха златни столове и маси. До Николас стоеше Джойс Барнаби с триетажна поставка за торта, боядисана в жълто. Като всички други, и тя погледна тревожно към него.