Той й кимна успокоително, опитвайки се да изглежда спокоен и същевременно смел. Всъщност не беше нито едното, нито другото. Полагаше големи усилия да потисне обзелия го гняв. Не беше време да му дава воля. Сега трябваше да се изправи пред предизвикателството на следващите трийсет минути. Предстояха още картини, в които ще е сам със Салиери, но само в една имаха физически контакт — още едно ръкостискане — и той щеше да направи всичко възможно да го избегне. А онзи едва ли би го наранил физически пред публика от сто души зрители.
В залата елегантната му дъщеря не откъсваше поглед от сцената, а самият Барнаби усещаше как ноздрите му се разширяват и потреперват. В театъра се бе настанила позната за него миризма. И как нямаше да му е позната. Почти през целия му трудов живот е била под носа му. Наситена миризма на изгоряло, жестока и задушаваща. Целият театър вонеше. Миришеше на насилие. Той остави част от съзнанието си да следи действието на сцената и съсредоточи по-голямата част от вниманието си върху хората около него. Всички бяха неподвижни и тихи. Виждаше профила на Харолд, излъчващ удоволствие, примесено с недоверие. Жена му изглеждаше просто уплашена. Други гледаха с широко отворени, немигащи очи. Една зрителка жестоко дъвчеше устната си, друга беше забила и двата си юмрука в бузите. Барнаби леко завъртя глава. Не всички гледаха напред. Сержант Трой, бдителен, дори разтревожен, също оглеждаше около себе си.
Зад тях на последния ред един старец беше сграбчил облегалката пред себе си и така здраво се притискаше в нея, че гръбнакът му щеше да се отпечата върху задната страна на стола. По лицето на човека бе изписано ужасно очакване, смесено със страхлив зов за милост. Приличаше на дете, което не е направило нищо лошо, но знае, че суровото наказание няма да му се размине.
Барнаби отново съсредоточи вниманието си върху сцената, откъдето идваше неговото безпокойство. Еслин беше направо полудял. За миг не заставаше на едно място. Дори когато се оттегли зад кулисите и отдъхна в сенките им, продължаваше да излъчва енергия, която пулсираше в него и около него, все едно е стъпил върху магнитно поле. Барнаби щеше да се радва, когато представлението свърши. Макар да не можеше да измисли и най-малката причина, поради която да се бои, че има някакъв риск за Джойс, все пак щеше да бъде доволен да види края на «Амадеус», та Еслин да се справи по подобаващ начин с бушуващите в него страсти, очевидно свързани с Кити.
Сега тя излезе отново на сцената, вече в напреднала бременност, облегнала се тежко върху ръката на Моцарт. Не изглеждаше нито съсипана, нито победена. Поклонът й към Салиери представляваше просто ироничен жест, устата й — права твърда линия, а очите й хвърляха пламъци. При думите: «Аз никога не сънувам, сър. За мен нещата са достатъчно неприятни и в будно състояние», гласът й, макар и необработен и наранен, бе пълен с жлъч и язвителност. Барнаби хвърли поглед на часовника си (до края оставаха близо двайсет минути) и опита да се отпусне, да се отдаде на пленителната музика от «Вълшебната флейта» Колко ли неизмерима и непоклатима трябва да е злобата на Еслин, щом не заглъхваше дори в присъствието на тази възхитителна музика.
Сега, облечен в дълга сива пелерина и с шапка, скрил горната част от лицето си с маска, Салиери, предвестник на смъртта, неотклонно вървеше през сцената към Моцарт, който лудо драскаше върху нотни листа и се опитваше да довърши навреме своя реквием.
Николас работеше, обзет от хладната треска на оживлението. И макар цялата вечер повече или по-малко да прекара в състояние на постоянна тревога, все пак имаше достатъчно светли моменти, които го убеждаваха, че що се отнася до Моцарт, той е на прав път. Цели пасажи се бяха изиграли сякаш сами и изглеждаха току-що създадени, миг след миг, като че ли, цялата заучена дисциплина по време на репетициите се беше изпарила. «Аз мога!», помисли си Николас, замаян от ликуваща радост. Тъмна фигура премина прага на жалкия му апартамент и застана зад него.
По-късно, когато разказваше случилото се на Барнаби, Николас не можа да разграничи кога точно реалното усещане е изместило престорения ужас от фантасмагоричната поява на Салиери. Може би когато за първи път Еслин положи костеливата си ръка върху рамото му и го опари с дъха си — дъх, пълен с омраза, докоснал бузата му. Или може би когато Еслин съкрати първата им маневра и блъсна настрани стола, който Николас беше решил хитро да използва като бариера между двамата. Или може би когато Салиери прошепна: «Умри, Амадеус… умри».