— Не си ли позволяваш твърде много? — попита Харолд, чието лице единствено сред шокираните и измъчените му колеги бе оживено от силно възмущение.
— Защо е всичко… всичко това, Том… — недоумяваше Колин, гледайки ключа. — Искам да кажа… случи се нещо ужасно, но беше злополука…
— Дано си прав — отвърна Барнаби. — Но докато не се изяснят нещата, трябва да се вземат някои предпазни мерки.
— Не виждам защо — тросна се Харолд. — Само си придаваш важност. Раздаваш заповеди на хората, пъхаш се навсякъде, заключваш. За кого се мислиш, по дяволите?
— Ще ида само да кажа две думи на зрителите — продължи спокойно Барнаби. — Да им обясня какво става. Не бива да ги задържаме твърде дълго.
— Изобщо няма да разговаряш със зрителите! — викна Харолд. — Ако някой трябва да говори с тях, това съм аз. Това е моят театър. Тук командвам аз.
— Нищо подобно, Харолд — възрази Барнаби с глас, който накара всички да го видят в напълно непозната светлина, — до второ разпореждане тук ще командвам аз.
Мина половин час. Пристигнаха подкрепления. Зрителите оставиха имената и телефонните си номера на полицейските служители и с едно-единствено изключение се разотидоха да занесат новината на близки и приятели. Тръгнаха си значително по-развълнувани, отколкото бяха дошли, което (както отбеляза един възрастен господин, докато си закопчаваше палтото) правеше вечерта изключителна в много отношения.
Една майка от десетината разтревожени родители, чакащи отвън да приберат своите гимназисти у дома, получи разрешение да влезе и сега изпълняваше ролята на компаньонка в дамската гримьорна, където младежите чакаха, за да ги разпитат внимателно. Служителите на закона записаха регистрационните номера на колите, намиращи се на паркинга и в прилежащите улички, а пред главния вход, под проливния дъжд застана полицай на пост. Друг полицай седна в трона на император Йосиф на сцената до трупа, покрит с веселото перде.
В стаята за почивка Диърдре се опитваше да накара баща си да пийне малко кафе. След като спуснаха завесата, тя хукна по пътеката към него и с ужас видя широко отворените му очи и необузданите му жестове; краката му се тресяха и извиваха, а той тропаше като избягал кон. Хората до него или не му обръщаха внимание, или го гледаха със съчувствие, или се подхилкваха (като юношите на същия ред). Диърдре, обляна в сълзи от състрадание, все още бледа от преживения шок, постепенно успя да го успокои донякъде, поне колкото да престане да ръкомаха неистово. Сега той седеше и се клатеше с чаша в ръце, разплисквайки кафето по цялото канапе. Диърдре му говореше тихо и успокоително, а той гледаше над рамото й, без да мига. По едно време започнал да издава глух и монотонен звук. Вратата се отвори и в стаята влезе млад човек с остра рижа коса и тясно лице. Носеше спортно сако и имаше ужасни петна по панталоните.
— Вие ли сте госпожица Тибс? ГПИ53 иска да говори с вас.
— Съжалявам. Не мога да оставя баща си.
— Нямате избор, госпожице.
— О! — Тя стана колебливо. Чудеше се дали да не предложи да разговарят с нея в стаята за почивка, но бързо си даде сметка колко е глупаво хрумването й. Баща й тъкмо започваше да се успокоява и най-малко би искала той да чуе какво говорят за случилото се и да си припомня ужасната сцена.
— А… не бихте ли останали вие с него?
— Съжалявам. — Трой държеше вратата отворена и бързо добави: — Нищо няма да му стане. Всичко ще е наред.
Той затвори вратата и я поведе надолу по стълбите.
Диърдре се почувства малко по-добре, когато с влизането в дамската гримьорна разбра, че ГПИ всъщност е Том. Попита го дали ще се бавят много, защото бързаше да отведе баща си у дома.
— Не повече от необходимото, Диърдре. Но колкото по-бързо разнищим тази работа, толкова по-добре. Положително имаш желание да ни помогнеш с каквото можеш.
— О… разбира се, че искам, Том. Но не разбирам как е възможно да се случи такова нещо. Толкова пъти сме го правили на репетициите.
— Тази вечер кога всъщност провери реквизита?
— Точно преди първо действие. Към седем и двайсет, предполагам.