— Сега, след като знаеш, че лепенката е била махната нарочно, сещаш ли се как е станало?
Чертите на Диърдре направо се събраха в центъра на лицето й, така се напрегна да измисли нещо.
— Не бързай — Барнаби.
— Просто не мога да измисля, Том. Рискът… това е толкова остро.
Изведнъж тя си спомни пръстите на Дейвид, бързи и сръчни, как увиват бръснача с тиксото.
— Какво има?
— Нищо. — И преди Барнаби да започне да настоява, Диърдре реши да импровизира. — Искам да кажа — толкова е опасно, че няма как да е станало в тъмното. И макар че кулисите и сцената бяха ярко осветени до вдигането на завесата, едва ли станало тогава, защото все някой би забелязал.
— Кой пристигна веднага след теб?
— Колин и Дейвид.
— Каза ли им, че си проверила реквизита?
— Казах на Колин.
— Но ако са били заедно, значи си казала и на двамата. — Диърдре Пак се загледа в сухото мляко. — Помниш ли кой дойде после?
— Май не, Том. Шест души се изсипаха наведнъж. Роза и двамата Евърард… и Борис. През антракта дойдоха всичките ми помощници.
— Някой попита ли те дали си проверила реквизита? — Барнаби знаеше, че въпросът е безсмислен. Който и да е пипал бръснача, едва ли би искал да привлече вниманието върху себе си. Но все пак се почувства задължен да го зададе. Диърдре поклати глава. — Напускала ли си пространството около сцената?
— Да. Ходих до гримьорната да оповестя петнайсет минути до началото. После повиках асистентите си от стаята за почивка и отидох да посрещна баща си. Това беше малко преди осем часа. Той закъсня. — Сетила се изведнъж за баща си, тя се понадигна от стола и попита: — Това ли е всичко, Том? Той ме чака, нали разбираш…
— Само още една минута. — Диърдре седна неохотно. — Ти харесваше ли Еслин, Диърдре?
Тя се поколеба за миг и каза:
— Не.
— Имаш ли поне малка представа кой би могъл да направи това?
Този път не прояви и на йота колебание.
— Никаква, Том. Честно казано, никой не го харесваше особено, но човек не убива някого само защото не го харесва. Нали?
Въпросът не беше риторичен. Бе пропит с такава настоятелна молба, сякаш Диърдре очакваше Том да я увери, че полицията е направила възмутителна грешка и тиксото само, по своя воля се е отлепило и изчезнало. Ако й беше отговорил, Барнаби нямаше да я утеши, но до това не се стигна. На вратата се почука и полицаят, на пост до трупа, подаде шава.
— Доктор Булард пристигна, сър.
Междувременно в съседство, в склада за декори, трупата, макар и още шокирана, започна да идва на себе си. Някои, естествено, по-бързо, други по-бавно. Но мрачните погледи и замисленото поклащане на глава отстъпваха място на приглушения шепот. Тихо се разискваха идеи и предположения, ала всички говореха с плах и сериозен тон от уважение към скръбта на Кити.
Не че личеше някаква скръб у Кити. Тя седеше на работния тезгях, сърдито поглеждаше към Роза и потропваше с крак от раздразнение. Бившата госпожа Кармайкъл непрекъснато плачеше с отворена уста и разтеглени устни. Гримът й в момента наподобяваше залез на Търнър55. Човек би помислил, че тя, а не Кити, е овдовяла току-що. Ърнест, който отдавна можеше да си е вкъщи, остана до нея. Джойс беше съблякла подгизналите от кръв дрехи, които заедно със съсипаната рокля на Къли висяха, метнати върху един параван. Сега Джойс, облечена в палтото на Том, седеше и стискаше ръката на дъщеря си. Къли се беше увила с няколко метра бледожълт муселин, измъкнала го кой знае откъде. Николас, неспособен да откъсне поглед от нея, си мислеше, че прилича на прекрасно превъплъщение на Нефертити.
Бързо и експедитивно обискираха всички и макар претърсването да бе безпристрастно и безучастно като проверка на пътници на аерогарата, Харолд се обиди и заплаши да пише на своя депутат в Парламента.
— Ако някой е бил достатъчно глупав да си пререже сам гърлото — викаше той възмутено, — не знам какво, по дяволите, очаква да спечели политбюро, като подлага хората ми на такива унизителни процедури.
Никой от „хората му“ не бе имал нещо против, но всички се чудеха защо е необходимо да ги претърсват.
55
Дж. М. Търнър — известен английски художник, един от най-големите пейзажисти на XIX век. — Бел.пр.