— Наистина не разбирам — тюхкаше се Бил Ласт (напоследък Ван Свитен) — защо заключиха мъжката гримьорна. Там са ми ключовете за колата. И портфейлът. Всичко.
— Точно така — подкрепи го Борис, който обикновено пушеше цигара от цигара и сега отчаяно му се искаше да запали една.
— Не ми е ясно защо искат изобщо да говорят с нас — оплака се Клайв Евърард. — Ние не отговаряме за реквизита. Очевидно това е грешка на Печалния образ. Свалила е лепенката по някаква причина. После е забравила да сложи нова.
— Типично за нея — подчерта брат му.
— Изобщо не е типично — ядоса се Дейвид Сми. — Диърдре е много способна.
— Правилно — отсече Николас.
Кити беше видяла как Трой отведе Диърдре при Барнаби.
— Цяла вечност е там — изкоментира тя. — Според мен това изглежда доста обещаващо.
— Как може да приказваш така безчовечно — възмути се Ейвъри. — Честно. Мислех, че при нещастие хората показват най-доброто от себе си.
— Не можеш да покажеш нещо, което нямаш — подхвърли Евърард.
— Гадняр! — озъби се Кити.
И все пак всички, с изключение на един си помислиха едно и също. Щеше да е хубаво, ако Диърдре, така или иначе, е проявила нехайство. Проблемът щеше да е решен. И то не по най-неприятния начин. Чисто и просто. И после всички ще се преоблекат, ще си идат вкъщи и ще си легнат.
Но не би. Много възмутен от принудителното си задържане, Харолд нахлу в гримьорната, целият врящ и кипящ от наранено самолюбие.
— Току-що попитах униформения малоумник във фоайето — подхвана той — защо се отнасят с нас по този тираничен начин и защо половината от моя театър е забранена територия. Ама на тоя с ченгел да му вадиш думите от устата, пак нищо няма да разбереш. Смотолеви, че при такъв случай така трябвало, а като го попитах „какъв случай“, той ме прати да разговарям с главния криминален инспектор. „По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, мъжки“ — отвърнах му аз. В момента Том е на сцената — продължи Харолд — с някакъв напълно и съвършено непознат, който реже-реже — онова великолепно синьо брокатено сако. Като прибавите и съсипания костюм на Джойс, представете си каква ще ми излезе сметката.
— Това е шоубизнесът — измърмори Тим. — Започваш вечерта с Моцарт и завършваш с кървава баня.
— А когато се опитах да попитам Том на какво си мисли, че си играе, той ме посъветва да дойда при вас и да чакам като всички други. И един противен риж младеж буквално ме хвана за лакътя и ме поведе надолу по стълбите. Ако не понасям нещо, това е своевластието.
Харолд изгледа скептичните лица на присъстващите и погледът му се закова втрещен върху едно от тях, което демонстрираше невероятна липса на контрол върху цветовете си.
— И какво, за Бога — завърши той, — й става на Роза?
Над главите им Джим Булард клечеше край тялото, а Барнаби го гледаше, както го беше гледал толкова много пъти (повече, отколкото би искал да си спомня).
— Ммм… ами… Причината за смъртта е повече от ясна. В случая няма нужда от патолог.
— Така е.
— Странен начин да се самоубиеш. Да си прережеш гърлото пред цял театър, пълен с хора. Е, актьорите са пристрастени към публичната показност, но всяко нещо трябва да си има граници. Поне часът на смъртта е безспорен. Взимал ли е нещо?
— Не ми е известно.
— В лабораторията ще разберат. Така. — Стана, отупа прахта от коленете си и прибра нещата си в чантата. — Вече могат да го откарат.
— Опитвам се да намеря някой от лабораторията по криминология. Дейвидсън е на вечеря със своите масонски приятели, Фентън замина на Сейшелските острови…
— О? — Д-р Булард го погледна заинтригуван. — Значи случаят не е толкова ясен, колкото изглежда, а? Желая ти успех.
— Преди да си тръгнеш, Джим, би ли погледнал господин Тибс. Той е баща на момичето, което току-що мина. Горе, в стаята за почивка.
— Какво му е?
— Не е добре психически. Случилото се тази вечер, опасявам се, как да кажа… съвсем го извади от релси. Държеше се много налудничаво.
— Ще го видя, разбира се, но не нося нищо, което бих могъл да му дам, Том. По-добре да се свържат с личния си… Боже! Какво беше това, за Бога?
Страшен вик. Ужасен, пронизителен вик, пропит с безутешна мъка и отчаяние. Чуха се тичащи стъпки и през отворените врати в края на пътеката те видяха как Диърдре прелетя между редовете и изчезна във фоайето.