— И понеже той ни беше приятел — подчерта Доналд мазно, — решихме, че трябва да научи истината.
— Затова му я казахме.
— Насред представлението?
— Е, нали знаете какъв печен професионалист е… беше. Нищо не можеше да го развълнува. Или поне така си мислехме.
Нямаше защо да се пита как са му съобщили, а Барнаби знаеше и точно кога е станало. Второ действие беше достатъчно показателно.
— Но, мили Боже — какъв ефект!
— Не бяхме взели предвид егото му, нали се сещате. Той е като Харолд. Смята се за принц… или за крал. И Кити му принадлежеше. Никой друг нямаше право да я докосва…
— Това е като обида на царска особа.
— Той пребледня, нали, Клайв?
— Като платно.
— И очите му пламнаха. Беше наистина страшно. Като да си вестоносец в ония гръцки пиеси.
— Дето, ако донесеш лоша новина, те извеждат навън и ти пренареждат вътрешностите с нагорещена вила.
— Той ми стисна лакътя… Още имам белези, виж… — Доналд си нави ръкава нагоре. — И попита кой…?
— Само една дума, „кой“.
— И аз го гледам в лицето, гледам си ръката и си викам: „Е, няма аз да му кажа кой“.
— Приятелството си има граници.
— Абсолютно си прав — съгласи се Барнаби, опитвайки се да не обръща внимание на факта, че му се повдига от тия двамата, и дори се усмихна насърчително. — И какво?
— И тогава му казах — продължи Доналд, — че е по-добре да пита Николас. И преди да успея да му кажа каквото и да било друго…
— Преди и двамата да успеем да му кажем каквото и да било друго…
— Той отлетя като буреносен облак. И така не ми остана време да добавя: „Той знае кой е“.
— И когато слязохме долу, установихме, че Еслин ни е разбрал погрешно и си мисли, че всъщност Нико е въпросният мъж!
— А на вас не ви ли се прииска да го извадите от това заблуждение?
— Гримьорната беше пренаселена, Том — гласът на Клайв звучеше укорително, дори възмутено. — Не може да се обсъждат такива работи пред всички.
Дори Трой, така безучастен в ролята си на пиколо, че от време на време заподозрените се питаха дали не е заспал зимен сън, внезапно се закашля, за да прикрие смеха, предизвикан от този поразителен пример на двоен стандарт в мисленето. Двамата Евърард се обърнаха и внимателно го огледаха.
— Той не записва всичко това, нали? — попита Клайв.
Диърдре тича и тича. И тича. Струваше й се, че тича от часове. Краката и стъпалата я боляха, а силният вятър непрестанно залепваше върху очите и устата й кичури подгизнала мокра коса. По болката в гърлото и по плътно запушения си нос усети, че плаче, но поради обилното количество вода, изливаща се върху лицето й, не беше възможно да е напълно сигурна. Все още притискаше до гърдите се вече мокрото яке на баща си, което й тежеше като олово. За стотен път отмахна косата от лицето си и се затътри към магазина на Макандрю. Сърцето й подскачаше като обезумяло в гърдите и тя се опита продължително и дълбоко да поема въздух, за да го успокои. Успяваше веднъж на три опита, другите два завършваха с разтърсващи ридания.
Спря да почине между двете големи витрини. От лявата страна до пакетите хартиени пелени имаше гумени играчки „Доми Типи“ за масаж на венците при никнене на бебешки зъбчета, всичките наредени върху купчина полиестерни бели червеи. Отдясно бяха изложени дамаджани, консервени кутии с гроздов концентрат и навити на кръг лимоненожълти пластмасови тръби като черва на робот („Станете сами винопроизводители“).
Диърдре отиде до ръба на стъпалото и погледна към черното буреносно небе, а колко нежен беше цветът му, когато излезе от вкъщи тази вечер! Като на анемония. Както обикновено звездите следваха замислено своя път, без да ги е много грижа за добруването на човешкия род, а тази вечер изглеждаха особено безразлични. През пелената на криволичещите дъждовни капки, стичащи се по очилата на Диърдре, отделните звезди се виждаха замъглено, издължаваха се и се превръщаха в остри лъскави копия.
Беше тичала в кръг. Започна от Хай Стрийт и после постоянно разширяваше периметъра, като правеше все по-големи концентрични окръжности. Беше погледнала във всеки магазин или вход на магазин, беше проверила „При Аделайд“ и във „Веселият кавалер“, макар кръчмите да са последното място, където при нормални обстоятелства би потърсила баща си. И в двете заведения предизвика смях с внезапното си краткотрайно нахлуване. Джапаше и газеше в локви и кал, обсебена от мисълта, че той просто й убягва от погледа. Виждаше го — стар и измръзнал, подгизнал до мозъка на костите си, само на една пресечка или на стотина метра пред себе си и дори на отсрещния тротоар, скрит от сянката на някоя къща или дърво.