На два пъти мина през къщи, провери във всички стаи и дори в градинската барака. Втория път тихо тлеещата жар в кухненската печка ужасно я изкушаваше да свали мокрите си дрехи, да си направи чай и да поседне за малко край огъня. Но само минути по-късно отново се озова на улицата, изтръпнала от страх, че никога няма да го намери, и въпреки това продължи да го търси, тласкана от любов и отчаяние.
И така, сега стоеше неподвижна, притиснала с ръка разтуптяното си сърце, кожата вече я болеше от сипещите се върху нея ледени стрели на дъжда, а краката й не можеха да направят нито стъпка повече. Дори и да можеха, не знаеше накъде да тръгне. Измъчваше се, като си представяше как баща й лежи в някоя канавка или зъзне, залепен до някоя стена. Беше обиколила всяка канавка и всяка стена и ако той бе там, досега щеше да го е открила. Ала способността й да мисли трезво се изпари с влизането в стаята за почивка, когато видя празния стол — в главата й нахлу сляпа паника, лишавайки я от здравия разум. Диърдре притисна лице в студеното стъкло и се загледа във витрината.
Странно е как при страшно национално или лично нещастие нашите занимания в момента, колкото тривиални и невинни да са, се пропиват с ужасна достоверност. Така стана и с Диърдре — до края на живота си тя нямаше да е в състояние да погледне нищо, свързано с производството на домашно вино, без у нея мигом да се надигне вълна от ужас.
Още веднъж обърна лице към жестоките студени звезди. „Бог е там горе“, помисли си тя. Всевиждащият Бог. Той би трябвало да знае къде е баща й. Можеше да й покаже, ако иска. Сключи пръсти и започна да се моли, препъвайки се в думите на полузабравена от детинство молитва: „Благи Исусе… сега си лягам да спя… на теб се уповавам… пази ме от всяка опасност…“ Изтръпнала от студ, притискаше длани една о друга в настойчива смирена молитва, впила умолително очи в небето.
Дъждът спря, друга промяна обаче не настъпи. Ако изобщо имаше някаква разлика, то тя се свеждаше до още по-безразличното проблясване на звездите и до още по-нечовешки яркото млечнобяло сияние на луната. По едното стъкло на очилата й натежала капка закриволичи настрани и превърна копието в разтеглена ухилена гримаса.
Диърдре си спомни как години наред баща й живееше, изпълнен с набожност и всеотдайна вяра, убеден, че неговият Бог го обича; че този светъл дух винаги бди над него и го пази от всякакво зло. Бавно и постепенно у нея започна да се надига гняв, затопляйки омръзналата се кръв и вкочанените й пръсти. Нима такава е наградата му за всичките тези години, прекарани в смирена набожност? Бог допусна той да загуби разсъдъка си и после го изостави да прави глупости сред воя на вятъра и плющенето на дъжда като някой беден бездомен дух?
Диърдре гледаше все по-ожесточено и напрегнато в привидно безкрайните дълбини на вселената, а в ума й проникна ужасна, предателска мисъл. Ами ако там горе въобще няма никой? Ако няма Бог. Ако няма Гавраил — ангел-хранителът със златни стъпала и четириметрови крила. Тръсна глава (разпиляха се мокри кичури като миши опашки), сякаш да изхвърли еретичната хипотеза, но не успя. Появила се веднъж, мисълта се заклещи и затрептя в ума й като забита отровна стрела, която заразява кръвта й със съмнение и неверие. Разлюля я силна мъка. Заля я ярост, насочена срещу един Бог, в чието съществувание вече дори не беше сигурна. Диърдре излезе от укритието си, стъпи на мокрия паваж и размаха юмрук срещу небето.
— Ти… — изкрещя тя. — Ти трябва да се грижиш за него!
Полицейският патрул, повикан от полицая на пост пред „Латимър“, няколко пъти пропусна да забележи Диърдре. Сега полицай Одри Бриърли смушка партньора си.
— Ей там… — Посочи я.
Когато я видяха, Диърдре вече беше спряла да крещи и просто стоеше тъжна и примирена в очакване на патрулната кола. Двамата внимателно й помогнаха да се качи в „ескорта“ и я отведоха у дома.
Трой доведе за разпит Тим и Ейвъри и многозначително отмести стола си по-далеч от тях. Седна, кръстосал за по-сигурно крака, стараейки се да излъчва възможно повече ярка мъжественост и нарочно дишаше по-плитко. Човек би си помислил, че въздухът е пълен със заразни спори, които, ако случайно попаднат в дробовете ти, те преобразяват и лишават от статуса ти на висше същество, превръщайки те в мекушаво мекотело, което се хили и кокетничи като момиче.