— Ако ние, сенките, сме засегнали…
И тогава Николас разбра, че пиесата е към края; че цялата тази красива златна феерия ще избледнее и ще умре… като сън, който сякаш никога не е бил. При тази мисъл неочаквана мъка прободе сърцето му. Пук продължаваше да говори. Николас заразглежда профила му. Усещаше динамичното напрежение, което изпълваше човека до него. Виждаше го в скованите мускули на челюстта му, в нервното подскачане на адамовата ябълка. Говореше с невероятна сила и патос, увенчавайки последните реплики със сребрист ореол от слюнки. После, докато изричаше: „Подай ръка и нека бъдем приятели“, протегна лявата си ръка към публиката в жест, изпълнен с доброта и човеколюбив, а с дясната хвана ръката на Николас. Така останаха за краткия миг на заключителните слова актьорът и момчето, чийто живот вече никога нямаше да бъде какъвто беше. И после всичко свърши.
Докато кънтяха безспирните аплодисменти, Николас седя. Накрая артистите се скриха, зрителите започнаха да се разотиват, а той продължи да седи — стискаше здраво чашата си, замаян от силното вълнение. Един от сценичните работници прибра стъпалата. Николас надигна чашата и изпи последната капка сок от касис. Видя на пода червена лентичка и хартиена роза с розов цвят. Вдигна ги и внимателно ги сложи в джоба си. Смъкнаха металната рамка от тавана. Стори му се, че пречи, и затова си тръгна, макар изобщо да не му се искаше.
Отвън имаше два огромни фургона за пренасяне на мебели. Някой товареше металното дърво със златните ябълки. Неколцина актьори излязоха от салона и тръгнаха по пътя. Николас ги последва — и дума не можеше да става да се прибере кротко у дома. Компанията влезе в кръчмата. Той се поколеба за миг пред вратата, после се шмугна вътре и прехласнат, впери поглед в артистите, застанал зад автомата за цигари.
Актьорите стояха в кръг на няколко крачки от него. Облеклото им изобщо не беше изискано. Носеха джинси, раздърпани вълнени шалове и пуловери. Пиеха бира; нито говореха високо, нито се смееха високо, нито парадираха и все пак у тях имаше нещо… Просто бяха различни. Отличаваше ги нещо едва доловимо, което Николас не бе в състояние да определи. Видя Пук — мъж на средна възраст с поовехтяло черно кожено яке и шапка от дънков плат, — пушеше и усмихнат, махаше с ръка да отстрани дима от цигарата.
Николас ги наблюдаваше и в душата му се надигна такъв копнеж, че чак го заболя главата. Изгаряше от желание да чуе какво си говорят и тъкмо реши да се примъкне по-близо, вратата зад него се отвори и в кръчмата влязоха двама учители. Бързо се скри от тях и излезе на улицата. От една страна, му се струваше непосилно толкова бързо да се върне към баналното ежедневие, бе убеден, че току-що изпитаното смайващо преживяване го е променило по някакъв начин, дори физически, и с ужас си мислеше да не би тази промяна да бъде посрещната с неразбиране и нетактични въпроси.
За щастие, когато се прибра вкъщи, всички си бяха легнали. Погледна се в кухненското огледало, изненадан и малко разочарован от скромните външни белези, останали от бурните му вълнения. Лицето му беше бледо и очите му горяха, но иначе изглеждаше съвсем същият.
Само че не бе същият. Седна на масата и извади чашата, цветето, лентичката и безплатната програма. Оглади листа и прочете имената. Ролята на Пук изпълняваше Рой Смит. Николас внимателно огради името с химикал, изми, подсуши старателно чашата и сложи в нея листа, розата и лентичката; после отиде в стаята си. Легна, ала не мигна до зори, преживявайки отново всеки миг от вечерта. На другия се запъти към библиотеката да попита дали има местна театрална трупа и така научи за „Латимър“. Още същата вечер посети театъра, изрази желанието си да бъде актьор и веднага го включиха да помага в работата по реквизита за пиесата „Френски без сълзи“16.
Николас бързо установи, че има театри и театри, но погледна философски на нещата. Имаше много да учи и трябваше да започне отнякъде. Съжаляваше, че с изключение на Диърдре никой от КОТС не бе гледал „Сън в лятна нощ“, но веднага почувства каква грешка би било да се опита да опише представлението, а още по-голяма би било да спомене какво въздействие му е оказало. И така, той правеше и взимаше под наем реквизит, тичаше насам-натам и се оказа толкова полезен, че скоро го приеха за постоянен член на трупата. За следващата пиеса — „Веднъж в живота“17 — го натовариха да суфлира. Отначало оплеска всичко, с което си спечели презрението на Еслин и изпита надменното пренебрежение на Харолд. Взе обаче сценария вкъщи, изчете го няколко пъти, отбеляза си на кои места ритъмът се сменя бързо, долови мястото на паузите, запозна се влизането и излизането на персонажите на сцената и започна да се справя много по-добре. Помогна да построят декорите за „Чайна Августовска луна“18, а Тим му разясни основните правила при работа с осветлението и му позволи да стои с него в осветителната кабина, като от време на време несъзнателно го потупваше по задника. Отговаряше за звуковите ефекти и за музиката в „Снежната кралица“ и получи роля в „Тежкото изпитание“.19
18
Teahouse of the August Moon — пиеса на драматурга Джон Патрик, получила през 1996 г. американската награда „Пулицър“ за постижения в областта на литературата и журналистиката. — Бел.пр.