— О, не знам. Аз пък, ако се бях занимавал с бръснача, щях да си намеря правдоподобно оправдание да сляза долу и някой да ме види как се занимавам с напълно законни неща.
— Нали не допускаш нарочно да съм си забил онази треска в палеца? Беше ужасно болезнено. — Николас започна да отлепя разръфания по краищата анкерпласт. — Искаш ли да видиш?
Барнаби завъртя глава и бавно се изправи.
— Виж дали ще намериш малко чай, сержант. Изгарям от жажда…
Николас изчака и понеже Барнаби не понечи да продължи разговора, също се изправи на разтрепераните си крака.
— Свършихме ли, Том?
— Засега.
— Смяташ ли — запъна се Николас, сякаш щеше да се задави с думите, — че е нужно да си намеря адвокат?
— Всеки трябва да си има адвокат, Николас — леко се усмихна Барнаби. — Човек никога не знае кога ще му потрябва.
След десетина минути, обличайки си палтото, Николас бе поразен от мисълта за нещо необичайно, направило му впечатление чак сега: Барнаби не му зададе първия въпрос, който и най-неопитният следовател положително щеше да му постави. А главният инспектор, доколкото преценяваха все още потрепващите му нервни окончания, изобщо не беше неопитен. Той не попита Николас защо Еслин би искал да го убие. Несъмнено имаше причина за един толкова важен пропуск. Николас и за миг не повярва, че се дължи на немарливост или невнимание. Сигурно Барнаби е убеден, че вече знае защо. „В такъв случай той знае малко повече от мен“, помисли си Николас и реши да се поразрови, затова тръгна към женската гримьорна.
Много по-късно, вече в състояние да си спомня малко по-спокойно за премиерата на „Амадеус“ и потресаващите събития, свързани с нея, Диърдре с удивление си мислеше как толкова дълго не се сети за единственото убежище, където баща й би се почувствал в безопасност и в сигурни грижовни ръце, когато тя не е до него. Можеше да е само едно място.
Хосписът за дневни грижи — „Лавровата къща“ — се намираше почти на километър и половина от центъра на града. Два карамелено жълти микробуса — „Феникс 1“ и „Феникс 2“ — взимаха сутрин възрастните и недъгавите от домовете им, закарваха ги до Центъра и вечерта ги връщаха вкъщи. Така че господин Тибс знаеше пътя. А и да стигнеш дотам, нямаше нищо сложно. Просто следваш табелите В 416, все едно отиваш за Слоу, после свиваш по една странична улица към Удбърн Комън. Разстоянието се вземаше за около час. Или за по-малко, ако тичаш така, че да си изплюеш сърцето, и те преследват безумни тъмни страхове.
Диърдре си спомни за хосписа, докато седеше наведена над електрическата печка в кухнята, а жената полицай я подканваше да пийне малко горещ подсладен чай и да се опита да не се тревожи. Още веднъж се качи на задната седалка на „ескорта“, стоплена от чая и най-вече от мисълта, че безнадеждното лудо тичане през локви и кал вече е свършило и сега определено отиват там, където я чака баща й. Полагаше усилия да запази спокойствие, защото знаеше, че нейното настроение неминуемо ще се отрази върху състоянието на стареца, когато се срещнат.
Не преставаше да се тревожи, разбира се. Сградата например се заключваше и нямаше пазач, така че господин Тибс нямаше как да влезе. Щом се сети за това, Диърдре едва не изпадна отново в паника. Къщата, проектирана с трогателната мисъл обитателите й да се радват на всеки лъч светлина и слънце, бе почти цялата от стъкло. Ако баща й, обзет от натрапчиво желание да намери госпожа Кулидж (или Нанси Банкс, която толкова му угажда), вземе, че се нарани, докато блъска по тежките врати, или, още по-лошо, хване някой камък от градината и се опита да разбие стъклата. Ами ако после опита да се провре през нащърбените режещи ръбове…
Тук Диърдре си наложи да изхвърли ужасяващите фантазии от главата си и за пореден път се пребори да постигне известно спокойствие на духа. Ала страховете й не изчезнаха така лесно, затова, когато спряха пред „Лавровата къща“, тя впи очи в тъмното стъклено здание, очертаващо се в нощта. Стори й се е напълно невредимо и изведнъж почувства огромно облекчение.
Железните порти бяха заключени. Те имаха само символично значение, защото земите около сградата бяха оградени с тухлен зид не по-висок от метър. Все още духаше силен виещ вятър. Диърдре тръгна, олюлявайки се, по чакълената пътека, полите на палтото й плющяха зад нея.
— Тате, къде си? — викаше тя — Аз съм Диърдре… — а вятърът отнасяше думите още щом излезеха от устата й.