Полицаят стигна до господин Тибс, подхвана го с ръка около врата и го обърна с лице нагоре. На измъчената Диърдре, която чупеше ръце на брега, й се видя, че баща й се завъртя с изящна лекота, но на Джим Уотсън му се струваше, че жонглира с петдесеткилограмов чувал с картофи. „Слава Богу — помисли си той, усещайки силна болка в раменете, — старецът поне не буйства.“ И наистина господин Тибс изобщо не разбираше на каква опасност е изложен. Носеше се блажено, легнал по гръб и разперил ръце като кръст. С постоянната си неестествена усмивка и разпръснатата във водата бяла коса, приличаше на свят човек, чийто труп се носи по река Ганг. Бавно и мъчително полицай Уотсън загреба към брега. Ръката му удряше отчаяно водата, само и само да задържи и двамата на повърхността.
По едно време господин Тибс реши, че е пътувал достатъчно, и високо оповести:
— Идваме, Господи. — После се извъртя, измъкна се от ръката на полицая и замахна да се прекръсти, при което бръкна в окото на Уотсън.
— Исусе! — възкликна нещастният полицай, усетил изгаряща болка в очната ябълка.
Господин Тибс, без съмнение насърчен от тази проява на солидарност, сложи ръцете си върху раменете на своя спасител и натисна — двамата потънаха под повърхността. Джим Уотсън задържа дъх и неистово зарита нагоре. Успя да изплува, напълни дробовете си с въздух и пак се гмурна, за да извади и господин Тибс.
— Ооох… — стенеше Диърдре. — Трябва да направим нещо.
— Всичко е наред — Бриърли звучеше по-уверено, отколкото се чувстваше. Двете бледи лица се мяркаха все още далеч от брега.
— Не можете ли да влезете вие и да му помогнете?
— И тогава на врата му ще увиснат двама.
— Мислех, че всички в полицията умеят да плуват.
— Е, да, ама не умеят — озъби й се Одри, премръзнала в мократа си и мръсна униформа, шапката й се беше изгубила нейде из храсталака, чорапогащникът й се бе изпокъсал и на всичкото отгоре отчаяно, неистово и неудържимо й се пишкаше. Пристъпи малко напред и протегна ръце. Можеше още малко — два сантиметра. Вероятно решаващи два сантиметра. Обърна се и разпореди:
— Дръж ме за краката.
Кучето, усетило, че положението вече е изцяло извън неговия контрол, клечеше тихо и с все по-нарастващо безпокойство гледаше ту към двойката на брега, ту към двойката във водата.
Полицай Уотсън не беше успял да хване господин Тибс така добре, както първия път — сега, сграбчил го за рамото по много неудобен начин, му бе ужасно трудно да го влачи след себе си. Мускулите го боляха почти непоносимо от усилията хем да насочва и себе си, и тялото на стареца към брега, хем да държи главата му над водата. А господин Тибс, вече променил благото си отношение към заобикалящия го свят — очевидно, защото го измъкваха против волята му от лапите на смъртта, — се държеше ужасно грубо и агресивно. Млатеше с ръце и крака около себе си и със сърдит, прегракнал глас дюдюкаше в знак на неодобрение. Кевин Лампитър, шофьорът на линейката, по-късно разправяше, че отстрани изглеждало, сякаш някой се опитва да удави гайда. Той пристигна непосредствено след подкреплението от полицаи, които, съоръжени с дълго въже, успяха да изтеглят Уотсън и неговия товар на брега.
Диърдре веднага се хвърли към баща си, подхвана го и го завика по име, и пак, и пак. Но той се сви и се дръпна от нея, все едно му е неприятен чужд човек. Хората от линейката го убедиха да легне на носилката и групата от кални и мокри същества — кой накуцвайки, кой олюлявайки се, а в случая с кучето — припкайки бързо — се отправи към очакващото ги превозно средство. Преодоляха зида далеч по-трудно, отколкото първия път. Полицай Уотсън, увит с одеяло през раменете, тежко се качи в линейката, а след него и господин Тибс, загубил неземното излъчване на лицето си. Кучето също опита да се качи отзад, но строго му забраниха.
— Вземете го с вас отпред.
— Но то не е — обърка се Диърдре. — Искам да кажа… Не знам…