— Ааа… — възкликна Харолд и във възторг от осенилото го просветление се плесна по бузата. — С други думи, „шерше ла фам“. Би могло, би могло. Той беше от хората, които си създаваха врагове, имай предвид. Егоист до мозъка на костите си.
Барнаби беше дълбоко убеден, че промеждутъкът във времето между непосредствената, почти неизбежна реакция на скръб и страдание (най-малкото на принципа „със смъртта на всеки умира и част от мен“) и момента, когато хората, свързани с мъртвия, започват да говорят за недостатъците му с нещо подобно на удоволствие, е красноречив показател колко е бил обичан и уважаван току-що починалият. В случая с Еслин Кармайкъл пролуката беше толкова тясна, че през нея едва ли щеше да мине и някой от мустаците на Райли.
— И въпреки това ти се разбираше добре с него?
— Аз се разбирам с всеки, Том.
— В личен или професионален план?
— Двете неща се преплитат. Еслин невинаги приемаше с лекота моите идеи, но никога не е ставало въпрос за компромиси. Може да има само един ръководител.
Тази вечер пренебрежението на Харолд към точността на самонаблюденията и избирателната му памет определено работеха на ускорени обороти, помисли си Барнаби. Или, изглежда, искрено вярваше, че Еслин безропотно е изпълнявал указанията на своя император, което — меко казано — влизаше в известно противоречие с действителността.
— Ако се върнем на въпроса за мотива, спомни си — продължи Харолд, взимайки назаем умелото перо на авторите на некролози, описващи арогантни безчувствени хора, — че той не търпеше малоумници. Но — самодоволна усмивка надникна през сребристия гъсталак — и аз не ги понасям.
Приключиха с Харолд и той си тръгна, очевидно, без да забележи, че нито му поискаха обобщаващо мнение за показанията на другите, нито разкри нещо, убягнало на Барнаби. Главният инспектор се върна зад кулисите, щателно изследвани и пусти, и взе рулото с тиксо от кутията на Диърдре. Нави част от лентата два пъти около дръжката на микрофона върху масата, отряза края с джобно ножче, отлепи парчето от микрофона и го подаде на Трой.
— Пусни това в тоалетната.
Заслуша се в шума на водата, която Трой пуска няколко пъти.
— Не иска да потъне, шефе — докладва сержантът.
— Опита ли и в дамската тоалетна?
— Да. И горе. И в онази, която не работи.
— Следователно лепенката от бръснача не е скрита в нито една от тях. Криминолозите не я откриха никъде. Значи…
— През прозореца?
— Точно така. Но при този вятър нищо чудно вече да е преполовила разстоянието до Ъксбридж. И все пак може и да имаме късмет. Дано се е спряла някъде. Утре потърси. На мен ми стига за тази вечер.
Докато вървяха през пустата зала, Трой попита:
— Защо го оставихте последен, сър? Старият дебел косматко?
— Не ми харесва как разговаря с хората.
И понеже Трой продължаваше да го гледа въпросително, Барнаби продължи:
— Въобразява си, че всички трябва да му вървят по гайдата, сякаш са му длъжни; не им благодари за нищо, говори с тях като с измет. Реших, че няма да му навреди поне веднъж се нареди в края на опашката.
— Дали му се е отразило положително?
— Не, прекалено е късно.
— Според мен той е смахнат.
— Всички театрали са смахнати, Трой — обобщи Барнаби и бутна вратата към фоайето. — В противен случай щяха да изоставят професията си и да станат брокери на недвижими имоти.
Сякаш мина цяла вечност, докато се изреждаха всички, които трябваше да погледнат господин Тибс. Диърдре съобщи подробностите, необходими за приемния му картон, а после седна, както я помолиха, да чака в приемната зала. След повече от час една сестра й каза, че може да види баща си за секунда, колкото да му пожелае лека нощ.
Господин Тибс лежеше, увит като пеленаче, сгушен сред желязната рамка на болничното си легло. Не отговори на нейния поздрав; гледаше немигащо право пред себе си и монотонно напиваше нещо. Бузите му горяха.
— Сестра! — викна Диърдре. Безпокойството й надделя над присъщото й желание да не създава неприятности. — Той има температура.
— Дали сме му нещо за това. След малко ще заспи.
Сестрата се засуети из стаята с метална подлога в ръка и започна да дърпа завесите на съседното легло.
— Време е да си вървите вече.
— О! — Диърдре отстъпи към вратата. — Да. Извинете. Ще се обадя утре.
— Нека да е по-късничко, след като мине визитацията. Тогава още ви кажем как е и къде ще го преместят.