Николас бързо научи няколкото си реплики. Идваше пръв на репетиции и си тръгваше последен. Купи си евтин касетофон и започна да работи, за да придобие американски акцент, като се правеше, че не забелязва подигравателните погледи на някои от актьорите. Измисли си цяла история за своя герой и наблюдаваше крайно съсредоточено какво става около него на сцената. Много преди първото представление загуби способност да мисли за каквото и да било друго. Вечерта настъпи и Николас започна непохватно да си слага грима в претъпканата гримьорна, ала изведнъж осъзна, че е забравил репликите си. С разтреперани ръце намери сценария и преписа думите на къс хартия, после го пъхна в колана на домашнотъканите си панталони. Докато чакаше зад кулисите, му прилоша и повърна в противопожарната кофа.
Със стъпването на сцената го завладя неописуем ужас. Пред очите му плуваха редици от лица. Погледна само веднъж към залата и повече не повтори. Каза първата си реплика. Прожекторите нагряваха сцената, но от напрежение и вълнение направо го тресеше, докато редеше една след друга своите реплики, услужливо изскачащи в ума му в съответната минута. За пръв път Николас усети това странно раздвояване на вниманието, за което всеки актьор винаги трябва да си дава сметка. Част от него вярваше, че се намира в кухнята на Проктър с нейните железни тенджери и тигани, груби мебели и изплашени хора, а другата част забеляза, че табуретката не си е на мястото и Джон Проктър все още помага на жена си да промени своята външност, а Мери Уорън си е забравила шапката. След това в стаичката за почивка Николас изпита топлината на близките другарски отношения („подай ръка и нека да бъдем приятели“), които за кратко сякаш надделяха над обичайните симпатии и антипатии в групата.
В пантомимата игра задните крака на кон и после му предложиха ролята на Дани в „Нощта трябва да настъпи“20. Репетициите започнаха шест седмици преди матурата. Беше му съвсем ясно, че ще пропадне на изпитите. Вкъщи от месеци му опяваха да престане да си губи времето в „Латимър“, но сега вече му вдигнаха яростен скандал и той се изнесе. Почти веднага Ейвъри му предложи малката стаичка над книжарница „Блекбърд“. Даде му я без пари, само срещу задължението всяка сутрин да бърше прах в магазина и да чисти къщата веднъж седмично.
Вече близо година живееше там; караше главно на печен боб от консерва (крадеше го от супермаркета, където работеше), но понякога му даваха останки от гозбите на Ейвъри и тогава си хапваше чудесно. Почти всичките пари, които припечелваше, отиваха за уроци по актьорско майсторство (намери си чудесен учител в Слау) и за билети за театър. Веднъж в месеца ходеше до Лондон на автостоп, за да гледа някое представление, решен да поддържа своя ентусиазъм, като често инжектира в жилите си от онова, което наричаше истински театър. (Именно след едно вълнуващо представление на „Веселите уиндзорки“21 в Барбикан реши да кандидатства в Централната школа по реторика и актьорско майсторство.)
Николас още не знаеше бива ли го като актьор, или не. Бренда Легат, първа братовчедка на Сми, която отразяваше представленията на КОТС в местния вестник, пишеше все едно и също — всяка комедия е блестяща, всяка трагедия ти къса сърцето. Изпълнението на еди-кой си актьор /актриса/ субретка /наивно момиче/ пъстър актьорски състав, макар и да има какво още да се желае от него, и този път оправда очакванията ни. Освен това Николас скоро опозна хората в трупата и ясно си даваше сметка, че на всеки директен въпрос относно неговата игра ще му отговорят ако не с възторжени уверения, то с успокоително окуражаване. В стаята за почивка много се говореше за отсъстващи приятели, но беше почти невъзможно някой актьор лично да чуе открито мнение за играта си. Всички, с изключение на Еслин и братята Евърард (и Харолд, разбира се) казваха на Николас, че е чудесен. Харолд рядко хвалеше хората си (за да не се отпускат), нарушаваше това правило само след премиера, когато се държеше като импресарио от Бродуей, сновеше истерично насам-натам, целуваше всекиго, раздаваше цветя и дори изцеждаше по една превзета сълза.
20
Night Must Fall — най-известната пиеса на уелския драматург Емлин Уилямс, в която Дани е убиец с невинно детско лице. — Бел.пр.