— Ще правя буябес60.
— О, мамо, стига глупости.
— Тук си пише всичко — посочи Джойс към една книга, отворена близо до дъската за хляб. — Обяснено е много просто. Сигурно ще се справя чудесно.
Къли лапна последното парче ананас, отиде при майка си и вдигна книгата.
— „Флойд за рибата“? На теб обикновено не ти влияят телевизионните реклами. Какво ти е станало сега?
— О, не съм я купила аз. Харолд ми я даде.
— Харолд? — изненада се мъжът й. — Харолд не би ти дал и калта под ноктите си.
— И той не я е купил. Появи се анонимно в театъра. Препечена филийка…
Къли грабна филийката от тостера и се учуди:
— Защо пък ще пристига в театъра? Там не се продава храна?
— Не беше за театъра. Беше адресирана лично до него.
— Кога пристигна? — попита Барнаби.
— О… Не знам… — Джойс сложи малко масло в една чинийка. — Преди две седмици.
Кафето закапа през финия филтър и ароматът му се смеси с уханието на калината.
— Дай да погледна — протегна ръка Том.
Къли му донесе книгата и изсъска в ухото му:
— Изгори я.
Том разтвори книгата. Вътре нямаше надпис.
— По пощата ли дойде?
— Не. Бяха я пъхнали през процепа за писма. Така каза Диърдре.
— Виж ти — продължи да се чуди Барнаби и мушна книгата в джоба си.
— Том! А моята буябес?
— Боя се, че ще трябва да отложим това удоволствие, любов моя — усмихна се той и стана. — Тръгвам.
Докато излизаше, чу дъщеря си да пита:
— Имаш ли телефона на онова момче, което игра Моцарт?
И отговорът на Джойс:
— Отвори ми вратата, Къли.
Джойс отнесе подноса на горния етаж, сложи го до стаята за гости и тихичко почука.
Диърдре спа и спа. Дори и сега, часове след като й дадоха да изпие чаша горещ ром с лимонов пунш и й помогнаха да си легне, беше почти в безсъзнание. Понякога чуваше глас, но много далечен, понякога камбанен звън, част от съня й. Не й се искаше да се събужда. Вече долавяше смътно, че утрото носи ужас и ще я накара да закопнее за забравата на съня.
Джойс отвори вратата и влезе на пръсти. Два пъти надниква в стаята, но момичето спеше така дълбоко, че не й даде сърце да го буди.
Някъде около два след полунощ Том доведе Диърдре. Беше в окаяно състояние: мокра до кости, изкаляна, с издраскано и подпухнало от плач лице. Джойс й премери температурата; с Том прецениха, че Диърдре е само измъчена и изтощена и не е необходимо да викат лекар. Том плати на таксиметровия шофьор и от него разбра откъде е тръгнала Диърдре. Още преди закуска Джойс се обади в болницата, надявайки се да получи добри новини, с които да събуди момичето. Но оттам й отговаряха доста уклончиво (а това винаги е лош знак) и щом разбраха, че тя не е близка роднина, хладно заявиха, че е толкова добре, колкото може да се очаква.
Джойс отиде до леглото и се загледа в Диърдре — съзнанието бавно изтриваше сънливата обърканост от лицето й.
Със събуждането си тя седна в леглото и извика:
— Трябва да отида в болницата.
— Аз им звънях. Обадих се и в бензиностанцията. Уведомих ги, че не си добре и няма да ходиш на работа няколко дни.
— Какво казаха? От болницата имам предвид?
— Че е… сравнително добре. Можеш да се обадиш, като закусиш. Не е кой знае какво. — Джойс постави подноса върху коленете на Диърдре. — Само малко препечен хляб и кафе. А, и не се тревожи за кучето. В полицейския участък се грижат за него.
— Джойс, толкова си добра… ти и Том. Не знам какво щях да правя снощи… ако… ако…
— Хайде, хайде. — Джойс взе ръката на Диърдре. Запрати по дяволите теорията за покровителственото отношение и прегърна нещастното момиче. — Много се радвам, че можем да се погрижим за теб.
— Какви красиви цветя… всичко е толкова хубаво. — Диърдре вдигна чашката си. — И кафето е чудесно.
— За него ще благодариш на Къли — реши, че нескафето няма да свърши работа, — и за нощницата също.
— О! — възкликна Диърдре и лицето й помръкна. Погледна към широките алени ръкави, обгърнали ръцете й. Беше забравила, че Къли си е у дома. Помнеше дъщерята на Барнаби от деветгодишната й възраст и отлично знаеше мнението й за КОТС, защото като малка тийнейджърка Къли разправяше наляво и надясно какво мисли за трупата. Сега играеше в Кеймбридж и несъмнено щеше да е още по-язвителна.