Сега, колебливо и малко уплашено, тя се настрои да изучи (дори да признае съществуването на) едно чувство, което винаги се беше молила да не докосва сърцето й. Спомни си отношението на Еслин към другите актьори; неговата високомерна снизходителност и злобата му; пълното му безразличие към другите, неуязвимото му самочувствие, непрестанното му перчене и глупавото му самодоволство; присмехът и подигравките му по адрес на баща й. Затаила дъх и легнала в ухаещата вана със здраво стиснати юмруци, Диърдре събра смелост да приеме една нова, ужасна представа за себе си. Беше мразила Еслин. Да. Мразеше го. И по-лошо — радваше се, че е мъртъв.
С пребледняло лице отвори очи и се вторачи в тавана. В очакване на Божия гняв. Например огнено кълбо. Като дете й внушаваха, че всеки път, когато излъже, Бог вади по едно кълбо, хвърля го и единствено всеопрощаващата му любов го възпира да не го запрати право върху нея. Навремето се опитваше да си представи това небесно оръжие на възмездието, ала малкият й детски мозък стигаше само до представата как уголемено хиляда пъти, нажежено кълбо оранжева прежда, блестящо като бронз, пада със свистене от небето. Нищо, дори малко наподобяващо тази представа, не разцепи тавана на банята в къщата на семейство Барнаби.
Убедила се, че мълния няма и никога няма да има, та без страх от Божие наказание може да се радва на неспособността на Еслин да причинява никому болка или нещастие, чувство, много по-силно от усещането, наречено облекчение, заля Диърдре. Лежеше замаяна, все още малко скептична относно новата истина. Сякаш някой свали тежък товар от раменете й или железни вериги от краката й. И сякаш всеки миг щеше да се понесе към непокътнатия таван. Обзе я слабост, но далеч не безпомощна. Почувства се слаба, както вероятно понякога се чувстват силните. Не хронично, а просто приемайки необходимостта от време на време да се храни и почива. Съжали, задето не изяде препечения хляб. След още няколко сънливи минути завъртя крана за горещата вода и се пресегна към еликсира от жълтурче и бяла ружа. „Ако една капачка оказва такъв ефект — помисли си Диърдре, — какво ли ще стане, ако излея половин чаша“?
Барнаби беше проучил докладите на криминолозите и показанията на свидетелите и сега седеше в кабинета си, стиснал устни, загледан в отсрещната стена. Ако случаен човек го видеше отдалеч, би си помислил, че с този празен поглед се е отнесъл някъде. Трой обаче нямаше как да се подведе — беше го виждал и преди. Сержантът седна на един от столовете за посетители (с хромирани тръби и възглавници от туид) и погледна през прозореца — навън дъждът барабанеше по перваза.
Умираше за една цигарка, но нямаше нужда от закачения от вътрешната страна на вратата надпис „Тук не се пуши“, за да се въздържи да не запали. Беше свикнал по цял ден да стои затворен с маниак на тема чист въздух. Най-много го дразнеше, че навремето главният инспектор е бил заклет тютюнджия и е пушил по петдесет цигари на ден. Отказалите се пушачи (и покаялите се грешници) са най-лошите. „Не се задоволяват — помисли си Трой — с лъскавото съвършенство на собствения си живот, но са твърдо решени да оправят живота и на онези, които още не са се възродили. И то без изобщо да се замислят за възможните странични ефекти от своите действия.“ Представяйки си как всичкият този чист въздух нахлува в клетите му бели дробчета и ги лишава от защитната им никотинова обвивка, Трой потрепери. Най-малкото щяха да развият пневмония. Подсигуряваше се срещу подобно развитие на нещата, като във всяка секунда, когато шефът му не бе в сградата, палеше по цигара във външния кабинет, в тоалетната и където и да било другаде. За компенсация мина от „Капстан“ на „Бенсънс силк кът“, а преди това пуши „Жетан капорал“. По-скоро му допадаше идеята за френските цигари, отколкото самите те, затова, след забележката на Морийн, че вонели на разгонен пор, ги смени, без да се замисля.
Трой беше изчел свидетелските показания, но не и докладите на криминолозите. Беше присъствал и на разпита на двамата Сми, свършил преди час. Първо пристигна Дейвид. Бавно и спокойно заяви, че не е махал лепенката от бръснача и не е видял някой друг да я сваля. Баща му повтори същото, но далеч не така спокойно. Черви се, въртя се и зяпа вторачено из стаята. Не означаваше, че е виновен. Трой знаеше, че мнозина невинни, озоват ли се на разпит в полицията, ги обладава чувство за вина, без да има защо. И все пак Сми старши беше прекалено напрегнат. До слуха на Трой неясно достигна боботещият глас на Барнаби. Младият следовател съсредоточи вниманието си върху шефа.