— Онази последна дума, сержант…
— Сър.
— „Нескопосан“… Не е ли странно?
— Да. Много мислих върху това — увери го Трой и учтиво зачака да му дадат знак да продължи. Барнаби кимна. — Дали някой е трябвало да свърши нещо и е бил нескопосан? И дали Еслин си е прерязал гърлото затова? Или пък Кармайкъл е бил нескопосан? Искам да кажа, ако предположим, че е правил каквото е трябвало да прави. Каквото е правил, когато са се упражнявали.
— Казва се „репетирали“. Да. На пръв поглед всички са единодушни, че последната сцена е минала както обикновено…
— Тогава какъв е гафът? По едно време даже се чудих дали той самият не е махнал лепенката…
— Не. Той никога не би извършил самоубийство.
— Не, имам предвид дали не я е свалил по някаква си негова смахната причина. Например да натопи някого. И после, като се е разпалил под въздействието на цялата тази музика и всичко останало, да е забравил. Може би е искал да каже: „Ама че съм нескопосан“.
— Струва ми се малко невероятно — възрази Барнаби и Трой така помръкна, че шефът му добави: — И аз не съм измислил още нищо. Но явно се е опитвал да ни каже нещо с последния си дъх. Трябва да има смисъл. И да е важно. Просто се налага да го разгадаем. Тук — Барнаби плесна по докладите на криминолозите — има една-две изненади. Например върху бръснача, който е трябвало да проверява Диърдре и го е пипал убиецът, който и да е той, има само едни пръстови отпечатъци. Ще проверим, разбира се, на кого са, но сигурно са на убития. Всички го видяхме да го хваща и да го използва. Сега — понеже Диърдре не е имала причина да изтрива своите отпечатъци…
— Освен ако не е предвидила, сър, че така ще си помислим, и затова да ги е изтрила.
— Съмнявам се — поклати Барнаби глава. — Това предполага хитрост, а по мое мнение Диърдре не я притежава. Познавам я вече десет години. Освен всичко друго тя има много праволинейна представа за добро и зло. Твърде е старомодна за момиче на нейната възраст.
— И така да е, заподозрените пак са много.
Барнаби не беше сигурен. Въпреки многото хора, които се бяха мотали на сцената и зад нея, бе убеден, че човекът, свалил предпазната лепенка от бръснача, е сред шепата актьори, най-близки с убития. Според него беше крайно невероятно например зловещият шегаджия да е някой от помощниците на Диърдре. Впрочем той разполагаше с показанията и на гимназистите, така че нямаше никакви затруднения да проучи идеята, ако реши. Освен това силно се съмняваше да намери злосторника и сред участващите с незначителни роли в пиесата — доскоро трима от тях изобщо не са познавали убития, защото са се присъединили към трупата само за да играят в „Амадеус“. Без да изключва напълно тези две линии на разследване, Барнаби реши да се заеме основно с най-вероятните според него заподозрени. Сред тях на първо място, предположи той на глас, е вдовицата.
— Там са действали много силни емоции, сър.
— Така разправят.
— И не бих се изненадал, ако бъдещото отроче не е от съпруга. Жените са толкова вероломни — заключи Трой с известна горчивина. Близо две години се опитваше да впечатли Одри Бриърли, а предишната седмица тя да си падне по някакъв новодошъл още с жълто около устата, но това не му пречеше да я целува. — А колкото до тези актьори… ами… човек просто не знае на какво да се опре.
— Би ли пояснил?
— Работата е — продължи Трой, — че когато говориш със заподозрени, те обикновено или ти казват истината, или ако имат нещо да крият, ти разправят лъжи. Но, общо взето, знаеш с какво си имаш работа. А тази пасмина… всички преувеличават, надуват се, перчат се. Ето например онази жена, за която е бил женен преди. Докато отговаряше на въпросите, се държеше едва ли не като Жана д’Арк пред кладата. Беше почти невъзможно човек да разбере какво всъщност чувства.
— Намираш скръбта й за неискрена?
— Не можах да реша. Ужасно се радвам, че ги познавате от по-рано.
— Начинът, по който някой показва чувствата си — било то въздействащо или изискано, — не е критерий дали е искрен. Запомни го.
— Добре, шефе.
— А и какво, като играят в театър? Би трябвало да виждаш през тях, защото, с изключение на Джойс и Николас другите са ужасни актьори.
— О! — Трой реши да запази своето мнение за себе си. Всъщност си мислеше, че снощното представление беше доста добро. Разочарова се само когато видя декорите отблизо — все стари неща, грубо закърпени, пребоядисвани и захванати едно за друго като че ли, с части от овехтели театрални костюми. Малко осветление и всичко се преобразява. Което му напомни за ония двамата.