— Дафни и Дорис, предполагам, определено са вън от играта, нали, сър? Гукали са си в осветителната кабина.
— Така ми се струва. Освен липсата на мотив, поне на пръв поглед, те са били зад кулисите и в гримьорните за толкова кратко (потвърждава се от показанията на актьорите) — Барнаби потупа папката с документите — и съвсем в началото на представлението, та на практика просто не е имало кога да се занимават с бръснача. Същото се отнася и до Хародц. Случайно пристигнах в театъра точно когато и той дойде с жена си. Закачи си палтото и се понесе из фоайето като Зигфелд62. Беше там, когато ние с Къли отидохме да пожелаем успех на актьорите…
— Много ви е красиво момичето, шефе. Фантастично.
— … и след минута-две сам слезе долу. На практика и тримата си тръгнахме оттам по едно и също време, за да си седнем по местата.
— Той не се ли отби в тоалетната?
Барнаби поклати глава.
— А през антракта?
— Пак същият проблем с времето. Беше за малко горе в стаята за почивка, после отиде зад сцената, за да им мели сол на главата за липсата на „веризмо“, както се изрази жена ми. И се върна на мястото си с всички други зрители. Пък и Харолд не само няма причина да желае да отстрани Еслин от пътя си, ами има съвсем определени причини да го иска жив. Той единствен в трупата изпълняваше сравнително прилично главните роли. А след „Амадеус“ Харолд смяташе да поставя „Вуйчо Ваньо“.
— Кой е този, сър, щом ще се мотае наоколо?
— Това е руска пиеса.
Трой кимна сдържано. Според него доста време щеше да мине, докато се свършат свестните английски пиеси, и без да се поставят разни чужди глупости. И то комунистически глупости. Гласът на главния инспектор обаче отново го върна към същността на въпроса.
— Сега ни чака друго — да се отбием в къщата на Кармайкъл. Не е изключено нещо там да ни поведе по някоя следа. Организирай транспорт. Аз ще осигуря заповед за обиск.
Роза имаше план. Още не го беше разкрила на Ърнест, въпреки че, осъществеше ли замисленото, животът му щеше да се промени завинаги. Имаше време да му го сервира, ако успее да го изпълни. Всъщност всичко зависеше от това, доколко Роза е преценила правилно характера на Кити. А Роза беше сигурна, че не греши. В лицето на Кити тя виждаше безинтересна малка глупачка, жадна да забогатее на всяка цена. Вятърничаво момиче. Сега е свободна, богата (освен ако Еслин е бил особено злобен, когато си е писал завещанието) и все още само на деветнайсет години. Какво, за Бога, разсъждаваше Роза, би накарало някой в нейното положение да иска дете!
Кити се включи в трупата преди две години. И никой никога не я беше чул да проявява интерес към деца. Случеше ли се в гримьорната да обсъждат семейни въпроси, тя само се прозяваше. Едва удостояваше с поглед появяващите се от време на време зад сцената деца на някои актьори от трупата, да не говорим за добра дума. Та предвид тази липса на интерес Роза, както и повечето от хората в „Латимър“ смятаха бременността на Кити за средство да оплете Еслин в мрежите си. Сега, след като вече беше така удобно отстранен, средството, с което бе вкаран в капана, можеше да бъде само пречка в живота на Кити. Разбира се, някои хора не проявяват интерес към чужди деца, но появят ли се техните собствени, изведнъж установяват какъв неизчерпаем източник на чудеса и щастие са, ала Роза беше убедена (или се бе убедила да мисли така), че Кити не е от тях. И именно това убеждение стана причина да узрее планът й. Откакто умря Еслин, Роза се люшкаше от една емоция към друга и непрекъснато я тормозеха тревожни мисли. Зад превзетото й поведение пред хората все по-ясно пулсираше болезнена скръб. Постоянно си спомняше за първите години от брака си и тъгуваше за отминалата (както й се струваше сега) нежна и страстна любов. И докато копнееше по онези по-щастливи времена, въображението й, подсилено от емоциите, предизвикани от скорошната трагедия, изтри като с магическа пръчка всички години на разочарование и изгради в съзнанието й цялостна, макар и малко неточна, представа за Еслин като за чувствителен, великодушен и добър.
Тъкмо този измамен трик на паметта стана причина да пожелае бебето на Кити. Едно дете, детето на Еслин, живо и растящо в утробата на жена му, щеше да преобрази живота на бездетната Роза и да го направи отново свеж и зелен. През последните два дни идеята за осиновяването ту проблясваше, ту отлиташе, но накрая се върна, пусна корени и сега разцъфтяваше така буйно, че Роза стигна дотам, да си мисли, че детето едва ли не й е в кърпа вързано.