„Истинско страдание — каза си Еркюл Поаро в пристъп на самосъжаление. — Да, истинско мъчение.“
Вратата се отвори с трясък и вятърът нахлу заедно с госпожа Самърхейс. Тя огледа стаята, извика „какво?“ на някого и отново излезе.
Госпожа Самърхейс беше червенокоса и имаше привлекателно лице, обсипано с лунички. С разсеян вид тя ту слагаше нещата по местата им, ту ги търсеше из къщата.
Еркюл Поаро скочи на крака и затвори вратата.
След миг тя се отвори и жената отново се появи. Този път носеше голям емайлиран леген и нож. Някъде отдалеч се чу мъжки глас:
— Морийн, тази котка пак повърна. Какво да направя?
Тя отговори:
— Идвам, скъпи. Почакай малко!
Пусна легена и ножа и отново изчезна.
Поаро пак стана и затвори вратата. Каза си: „Аз определено страдам.“
Някаква кола пристигна, голямото куче скочи от стола и бясно залая. Хвърли се върху малката масичка до прозореца и тя с трясък се разпадна.
— Enfin — каза Еркюл Поаро. — C’est insupportable!1
Вратата шумно се отвори, вятърът нахлу в стаята, кучето побягна с лай. Разнесе се гласът на Морийн, по-силен и ясен:
— Джони, защо, по дяволите, си оставил отворена задната врата! Тези проклети кокошки са в килера.
— И за всичко това — каза прочувствено Поаро — плащам цели седем гвинеи на седмица!
Вратата се захлопна с трясък. Чу се силното кудкудякане на разгневени кокошки.
Вратата отново се отвори и Морийн Самърхейс влезе. С радостен вик тя се хвърли към легена:
— Божичко, къде ли не търсих този леген! Ще имахте ли нещо против, господин ъ-ъ-ъ… Имам предвид дали ще ви преча, ако изчистя боба тук? Миризмата в кухнята е просто непоносима.
— Мадам, за мен ще бъде удоволствие.
Всъщност едва ли това бе точната фраза, но за пръв път през това денонощие на Поаро се предостави възможност да проведе разговор по-дълъг от шест секунди.
Жената се отпусна тежко на един стол и започна да чисти боба с невероятна енергия и подчертана липса на сръчност.
— От сърце се надявам — каза тя, — че не се чувствате крайно неудобно. Ако желаете нещо да бъде променено, само ми кажете.
Поаро вече беше разбрал, че единственото нещо, което може да понася в Лонг Медоус, е хазяйката си.
— Много сте любезна, мадам — отвърна учтиво. — Само ако можех да ви осигуря подходяща домашна прислужница!
— Домашна прислужница — почти изпищя тя. — Никаква надежда! Ами че аз не мога да намеря жена дори за през деня! Имаше една, но я убиха. Такъв ми е късметът!
— Говорите за госпожа Макгинти, нали? — попита бързо Поаро.
— Наистина беше госпожа Макгинти. Господи, как ми липсва тази жена! Разбира се, когато я убиха, бяхме страшно потресени. Първото убийство, което се е случило, така да се каже, в семейството. И на Джони му казах, че това е лош късмет за нас. Без госпожа Макгинти направо не мога да се оправя.
— Сигурно сте били привързана към нея?
— Драги мой, на нея човек можеше да разчита. Тя идваше редовно. Идваше понеделник следобед и четвъртък сутрин — точно като по часовник. Сега идва тази жена от гарата, казва се Бърп. Тя има пет деца и мъж. Естествено, често отсъства. Или мъжа й го хващат дяволите, или старата й майка, или децата й са болни, или нещо друго й се случва. При старата госпожа Макгинти поне само нея я хващаха дяволите, ако някога въобще й се е случвало.
— За вас тя беше ли честен човек, на когото може винаги да се разчита? Вярвахте ли й?
— О, тя никога не е посягала да краде, дори храна. Е, обичаше да си пъха носа в чуждите работи. Хвърляше по едно око на чужди писма — такива работи. Но човек очаква подобни неща от една прислужница. Искам да кажа, че животът им и без това е окаян, нали така?
— Животът на госпожа Макгинти беше ли окаян?
— Според мен — истински ужас — смотолеви жената. — Винаги да лазиш на колене и да търкаш подове. Освен това купища пране на чужди хора. Още не си дошла и те чакат куп чинии на умивалника. Ако аз трябваше ежедневно да върша всичко това, със сигурност бих предпочела да ме убият. Наистина.
Лицето на майор Самърхейс се появи на прозореца. Госпожа Самърхейс скочи, като разпиля боба, втурна се към прозореца и го разтвори възможно най-широко.
— Проклетото куче пак е изяло храната на кокошките, Морийн.
— О, по дяволите, сега пък то ще повърне!
— Погледни — Джон Самърхейс й показа тенджера със зеленина. — Този спанак достатъчен ли е?