— Разбира се, че не.
— На мен ми изглежда страшно много.
— Като се сготви, ще стане колкото чаена лъжичка. Не можа ли да разбереш досега какво е спанак?
— О, Боже мой!
— Донесоха ли някаква риба?
— Засега не.
— По дяволите, ще трябва да отворим консерва. Ти ще го направиш, Джони. Отвори една от онези в ъгловия шкаф. Онази, за която мислехме, че е леко надута. Убедена съм, че нищо й няма.
— Ами спанака?
— Аз ще се заема с него.
Тя изскочи през вратата и съпрузите се отдалечиха.
— Боже господи! — изрече Еркюл Поаро. Той прекоси стаята и направи опит, доколкото можеше, да затвори прозореца. Вятърът довя гласа на майор Самърхейс.
— Ами този, новия, Морийн? Изглежда ми нещо особен. Как му беше името?
— Не можах да си го спомня, когато разговарях с него. Трябваше да кажа господин ъ-ъ-ъ… Поаро. Точно така. Той е французин.
— Знаеш ли, Морийн, май че и друг път съм чувал това име.
— Да не е от някоя реклама за фризиране? Прилича ми на фризьор.
Поаро почти подскочи.
— Н-не. Може би е име на туршия. Не знам. Сигурен съм, че ми е познато. По-добре веднага да му поискаме седемте гвинеи, докато не стане късно.
Гласовете затихнаха.
Еркюл Поаро започна да събира от пода бобовите зърна, които се бяха разпилели из цялата стая. Тъкмо привършваше, когато госпожа Самърхейс отново влетя през вратата.
Той вежливо посочи купчинката боб:
— Voici, madame.
— О, страшно ви благодаря. Този боб ми изглежда нещо почернял. Знаете ли, съхраняваме го осолен в гърне. Но този май съвсем се е развалил. Страхувам се, че няма да стане много хубав.
— И аз се опасявам, че… Ще позволите ли да затворя вратата? Става силно течение.
— О, да, разбира се. Май все оставям вратата отворена.
— Забелязах това.
— Както и да е, тази врата и без това трудно се затваря. В действителност къщата направо се разпада. Бащата и майката на Джони живееха тук, бяха много бедни, горките, и никога не пипваха нищо. А когато се завърнахме от Индия и дойдохме да живеем тук, ние също не можехме да си позволим какъвто и да било ремонт. Но децата я харесват — много стаи, в които могат да лудуват, градина и всичко останало. Наемът, който вземаме от гостите, ни позволява все още да поддържаме къщата, въпреки че, трябва да ви кажа, изживяхме доста неприятни моменти.
— В момента само аз ли съм ваш гост?
— Имаме и една стара дама на горния етаж. В деня, в който пристигна, легна и оттогава все лежи. Не че виждам нещо нередно в това, но трябва да й качвам храната четири пъти дневно. Иначе няма проблеми с апетита. Във всеки случай тя утре заминава при някаква своя племенница или нещо подобно. — Госпожа Самърхейс се спря за момент, преди да обобщи с леко превзет глас: — Всеки момент ще ни донесат риба. Предполагам, че няма да имате нищо против да платите наема си за една седмица. Ще останете тук една седмица, нали?
— Може би и за по-дълго.
— Не искам да ви притеснявам, но вкъщи нямам никакви пари, а знаете какви са тези хора — винаги ти досаждат.
— Моля ви, не се извинявайте, мадам. — Поаро извади седем лири и прибави още седем шилинга.
Хазяйката чевръсто ги прибра.
— Благодаря ви много.
— Вероятно, госпожо, трябва да ви разкажа повече за себе си. Аз съм Еркюл Поаро.
Това откровение не впечатли жената кой знае колко.
— Хубаво име — отвърна тя любезно. — Гръцко е, нали?
— Аз съм, както може би знаете — каза Поаро, — детектив. Той опря пръст в гърдите си. — Навярно най-известният детектив.
Госпожа Самърхейс весело изписка:
— Виждам, че сте страхотен шегаджия, мосю Поаро. И какво разследвате? Пепел от цигари и следи от стъпки?
— Разследвам смъртта на госпожа Макгинти. Съвсем сериозно.
— Ох! — извика жената. — Порязах се!
Вдигна пръста си и дълго го разглежда. После впери поглед в Поаро.
— Вижте — изрече, — сериозно ли говорите? Искам да кажа, че всичко вече е приключено, нали? Арестуваха онзи нещастен малоумник, който й беше наемател, съдиха го, признаха го за виновен и това е то. Сигурно вече са го обесили.
— Не, госпожо — отвърна Поаро. — Още не е обесен. И случаят не е приключен. Ще ви припомня стих от един ваш поет: „Въпросът остава загадка, докле той не е разрешен.“
— О-о — възкликна госпожа Самърхейс и насочи вниманието си към легена в скута си. — Кръвта ми тече върху боба. Това не е хубаво, при положение, че ще трябва да го ядем на обяд. Но всъщност какво значение има? Нали ще ври! Нещата винаги се оправят, когато ги свариш, нали? Дори консервите.