Така картината ставаше все по-пълна. Госпожа Макгинти плетяла, чистела подове и лъскала медни съдове, обичала котки и мразела кучета. Обичала и децата, но не много. Била затворена.
Ходела на църква в неделя, но не вземала участие в никаква църковна дейност. Понякога, но рядко, ходела на кино. Не държала на тези излизания. Престанала да работи за един художник и жена му, щом открила, че не били женени. Не четяла книги, но обичала неделния вестник, а също и старите списания, които дамите й давали. Въпреки че не ходела често на кино, се интересувала от филмовите звезди и техния живот. Не се занимавала с политика, но гласувала за Консервативната партия, както винаги правел съпругът й. Не харчела много пари за дрехи, защото получавала доста от работодателките си.
В действителност госпожа Макгинти приличаше много на онази госпожа Макгинти, чийто образ Поаро си бе създал. А Беси Бърч, нейната племенница, бе Беси Бърч от бележките на полицейския началник Спенс.
Преди Поаро да се сбогува, Джо Бърч се върна вкъщи за обяд. Той бе дребен мъж с хитър поглед, в когото човек не можеше да е така сигурен, както в жена му. В поведението му се усещаше известна нервност. Той показваше по-малко подозрителност и враждебност от жена си. Изглеждаше всячески готов да съдейства. И това, размишляваше Поаро, едва ли се дължеше на характера му. Тогава защо Джо Бърч се стараеше да се хареса на един досаден непознат, при това чужденец? Причината би могла да бъде единствено във факта, че непознатият бе донесъл писмо от полицейския началник Спенс.
Значи Джо Бърч на всяка цена се стремеше да бъде в добри отношения с полицията? Дали пък причината за неговото любезно отношение не се криеше в страха му да критикува полицията?
Вероятно Джо Бърч бе човек с нечиста съвест. Но защо? Можеше да има толкова много причини и нито една от тях да не е свързана със смъртта на госпожа Макгинти. Дали пък работата не беше в това, че по един или друг начин алибито с киното е било хитро скроено и именно Бърч е бил този, който е чукал на вратата на къщата, бил е пуснат от лелята и след това е убил нищо неподозиращата жена? Той би могъл да издърпа чекмеджетата и да прерови стаите, за да инсценира грабеж, много изобретателно би могъл да скрие отвън парите, за да бъде обвинен Джеймс Бентли. Може би Джо Бърч се е стремял да получи парите, които са били в банката, онези двеста лири, които жена му е щяла да наследи и от които по неизвестни причини той ужасно много се е нуждаел. Поаро си припомни, че оръжието така и не беше намерено. Защо го нямаше на местопрестъплението? Даже и най-големият глупак знае как да изтрие отпечатъците от пръстите си. Защо тогава е било нужно да се премахне оръжието, което трябва да е било тежко и с остър връх? Дали поради това, че то би могло лесно да се идентифицира като собственост на домакинството на семейство Бърч? Дали същото това оръжие бе сега тук, в къщата, измито и полирано? Нещо като брадвичка за месо, сатър, бе казал полицейският хирург — но очевидно не е бил истински сатър. Нещо не толкова обикновено, нещо, което не може лесно да се идентифицира. Полицията бе преобърнала къщата да го търси, но така и не го бе намерила. Търсили в гората, пускаха драги и в езерата. В същото време нищо не липсваше от кухнята на госпожа Макгинти и никой не е могъл да каже, че Джеймс Бентли е притежавал подобен предмет. Никой не го бил виждал да си купува сатър или нещо подобно — малък плюс в негова полза. Незначителен в сравнение с останалите доказателства, но все пак плюс…
Поаро хвърли бърз поглед на претъпканата малка дневна, в която се намираха.
Беше ли оръжието тук някъде из къщата? Затова ли Джо Бърч бе така неспокоен и затова ли се държеше така угоднически?
Поаро не знаеше. Поне така си мислеше, макар че нещо като че ли го караше да се съмнява…
Шеста глава
I.
Мина известно време, преди Поаро, който чакаше в приемната на господата Бредър и Скатъл да бъде въведен и в кабинета на господин Скатъл.
Скатъл беше жив, припрян и сърдечен човек.
— Добро утро. Добро утро. — Той потри ръце. — Какво мога да направя за вас?
Професионалният му поглед преценяваше Поаро, сякаш се опитваше да му намери полагаемото му се място, същевременно нанасяйки, така да се каже, поредица бележки по полето на въображаемия си бележник.
Чужденец. Добре облечен. Вероятно богат. Собственик на ресторант? Управител на хотел? От киното?
— Надявам се, че не отнемам от времето ви. Исках само да поговорим за бившия ви служител Джеймс Бентли.