Поаро въздъхна.
Какви чудовищни лъжи бе изрекъл този ден. Но какво значение имаше това — в края на краищата бяха необходими.
„Защото някъде — каза си, наслаждавайки се на абсолютната бъркотия от преплетени метафори — има игла в копата сено и сред спящите кучета се намира едно, върху което ще стъпя, и като изстрелям стрелите си във въздуха, една от тях ще падне и ще разбие стъкления дом!“
Седма глава
I.
Домът, в който бе живяла госпожа Макгинти, беше само на няколко крачки от автобусната спирка. Две деца играеха на прага. Едното от тях ядеше доста червива ябълка, а другото крещеше и тропаше по вратата с метален поднос. Изглеждаха щастливи. Към шума, който те вдигаха, Поаро добави собственото си хлопане по вратата.
Някаква жена погледна иззад ъгъла на къщата. Носеше шарен работен комбинезон, косата й беше разрошена и мръсна.
— Престани, Ърни — каза тя.
— Няма — сопна се той и продължи.
Поаро се запъти към ъгъла на къщата.
— Деца. Какво да ги правиш?
Детективът си помисли, че би могло да се направи нещо, но се въздържа и не отговори. Жената му махна да се приближи.
— Държа предната врата залостена, сър. Няма ли да влезете?
Поаро премина през извънредно мръсно помещение за миене на чинии, което водеше към още по-мръсна кухня.
— Тя не беше убита тук — рече жената. — В салона.
Той едва забележимо примигна.
— Нали затова сте тук? Вие сте джентълменът — чужденец, дето е отседнал у семейство Самърхейс?
— Значи знаете всичко за мен? — каза Поаро щастлив. — А вие сте госпожа…
— Кидъл. Мъжът ми е мазач. Нанесохме се тук преди четири месеца. По-рано живеехме с майката на Бърт… Някои ми казваха: „Как можеш да се нанесеш в дом, където е станало убийство!“ Но според мен къщата си е къща и по-добре е да имаш такава, отколкото да се тъпчеш в една стая и да спиш на два стола. Ужасен проблем е жилищната криза, нали? Във всеки случай досега тук нищо не ни се е случило. Казват, че убитите бродели като духове, но не и тя. Искате ли да видите къде се е случило?
Макар че се чувстваше като турист, развеждан от екскурзовод да разгледа забележителностите, Поаро прие.
Жената го въведе в малка стая, претрупана от тежки мебели. За разлика от останалата част на къщата не личеше стаята да е обитавана.
— Била долу на пода, а отзад на главата си имала ей такава дупка. Намерила я госпожа Елиът — тя и Ларкин, дето носи хляба. А пък парите били откраднати от горния етаж. Елате с мен и ще ви покажа откъде.
Госпожа Кидъл го поведе нагоре по стълбите и след това към спалня, в която имаше тежка ракла с чекмеджета, голямо месингово легло, няколко стола и красиви бебешки дрешки — едни мокри, други сухи.
— Ето тука — каза гордо тя.
Поаро се огледа. Трудно му беше да си представи, че тази разхвърлена крепост на немирната и постоянно множаща се челяд на госпожа Кидъл някога е била добре поддържаното царство на една застаряваща жена, гордееща се с дома си. Тук бе живяла и спала госпожа Макгинти.
— Предполагам, че това не са нейни мебели?
— О, не. Племенницата й от Кълавон ги взе всичките.
Тук нямаше нищо, което да е било собственост на госпожа Макгинти. Семейство Кидъл бяха дошли и бяха завладели пространството. Животът е по-силен от смъртта.
Отдолу долетя неудържим детски плач.
— Бебето се е събудило — каза домакинята.
Тя се втурна по стълбите и Поаро я последва.
Тук нямаше нищо за него.
Той се отправи към съседите.
II.
— Да, сър, аз я намерих. — Отговорът на госпожа Елиът прозвуча драматично. Домът й бе подреден, чист и спретнат. Единственото драматично нещо в него бе самата госпожа Елиът. Тя беше висока и изпита чернокоса жена, която в момента си припомняше този може би единствен вълнуващ миг от живота си.
— Ларкин, хлебарят, дойде и почука на вратата. „Като че ли госпожа Макгинти — каза той — нещо не ме чува. Може да й е прилошало.“ Помислих, че наистина е станало така. Тя вече не беше млада и имаше сърцебиене. Рекох си дали не е получила удар? Хукнах натам и видях, че двамата мъже никога няма да влязат сами в спалнята й.
Поаро прие този изблик на благоприличие с одобрително мърморене.
— Хукнах нагоре по стълбите. Той беше на площадката, бял като платно. Не че това веднага ми направи впечатление — е, разбира се, тогава все още не знаех какво е станало. Силно почуках на вратата, но не получих отговор, така че натиснах бравата и влязох. Цялата стая бе разхвърлена, дъската на пода бе изкъртена. Казах: „Това е грабеж. Но къде е горката жена? Къде е самата госпожа Макгинти?“ Тогава решихме да надникнем в дневната. И тя беше там… Лежеше на пода, а бедната й глава беше разцепена. Убийство! Веднага разбрах всичко — убийство! Нищо друго не можеше да бъде! Грабеж и убийство! Тук, в Бродхини. Че като писнах! Бая работа им отворих. На всичкото отгоре и припаднах. Трябваше да ми донесат бренди от „Трите патици“. Дори и след това не спрях да треперя часове наред. „Не го взимайте толкова присърце — ми каза сержантът, когато дойде. — Не го преживявайте толкова. Вървете си вкъщи и си направете една чаша чай.“ Така и сторих. А когато Елиът се прибра, ми каза, като ме гледаше втренчено: „Защо, какво толкоз се е случило?“ А пък аз цялата се тресях. От дете съм си много чувствителна.