Поаро прекъсна вълнуващата й изповед:
— Да, да, разбирам. А кога за последен път видяхте бедната госпожа Макгинти?
— Трябва да е било предния ден, когато беше в градината си отзад да набере малко мента. Точно тогава хранех кокошките.
— Тя заговори ли ви?
— Поздрави и попита дали кокошките снасят.
— И това беше последният път, когато я видяхте жива? Не сте ли я срещали в деня, когато е умряла?
— Не. Обаче видях него. — Съседката понижи глас: — Беше около единайсет сутринта. Просто си вървеше по пътя. Както винаги тътрузеше краката си.
Поаро изчака, но, изглежда, нямаше нищо повече за казване. Той попита:
— Изненадахте ли се, когато полицията го арестува?
— Ами и да, и не. Пак ви казвам, че открай време съм го смятала за малко нещо откачен. Няма никакво съмнение, че на тези откачени понякога им става нещо. Чичо ми имаше слабоумно момче, което от време на време го прихващаха — така беше, докато растеше. Да, този Бентли е доста откачен и не бих се изненадала, ако вместо да го обесят, го изпратят в някоя лудница. Погледнете само мястото, дето е скрил парите. Никой не би ги оставил на такова място, освен ако не иска да бъдат намерени. Прост и глупав, такъв беше той.
— Освен ако не иска да бъдат намерени — промърмори Поаро. — Случайно да ви е изчезнало сатърче или брадвичка за месо?
— Не, сър, не. И полицията ме пита. Всички ни питаха. Все още не се знае с какво я е убил.
III.
Еркюл Поаро се отправи към пощата.
Убиецът бе пожелал да бъдат намерени парите, но не и оръжието. Защото парите насочваха следите към Джеймс Бентли, а оръжието водеше към… кого?
Детективът поклати глава. Бе посетил и други две къщи. Хората в тях бяха по-малко словоохотливи от госпожа Кидъл и по-малко драматични от госпожа Елиът. По един или друг начин бяха споменали, че госпожа Макгинти е била уважавана жена, макар и необщителна, че е имала племенница в Кълавон и че те не познават човек, който да я мрази или да й има зъб за нещо. Интересуваха се дали е вярно, че има петиция за обжалване присъдата на Джеймс Бентли и ще трябва ли и те да я подпишат.
„Доникъде не стигнах, доникъде — каза си Еркюл Поаро. — Нищо, дори и слаба искрица. Добре разбирам отчаянието на Спенс. Но за мен трябва да е различно. Спенс е добър и съвестен полицай, но аз съм Еркюл Поаро. Трябва да се появи някаква искрица за мен!“
Кракът му, обут в лачена обувка, цопна в локва и Поаро направи гримаса.
Той беше великият, единственият Еркюл Поаро, но бе също така един доста възрастен човек, а и обувките го стягаха.
Поаро влезе в пощата.
Дясната й половина бе предназначена за пощенски услуги. В лявата беше изложен богат асортимент от разнообразни стоки, включително сладкиши, играчки, железария, книжарски стоки, картички за рождени дни, прежда и детско бельо.
Детективът бавно се насочи към гишето, където продаваха марки.
Жената, която изскочи да го обслужи, бе на средна възраст, с остър, умен поглед.
„Несъмнено — помисли си той — тук е мозъкът на селцето Бродхини.“ И името й беше интересно — госпожа Суийтимън.
— И още дванайсет пенса — каза жената, докато сръчно изваждаше марките от голяма книга. — Всичко прави четири шилинга и два пенса. Нещо друго да желаете, сър?
Тя прикова нетърпелив поглед в него. Иззад вратата се показа главата на момиче, което внимателно слушаше. Беше хремаво и с мръсна коса.