— Не съм тукашен — рече Поаро тържествено.
— Така е, сър — съгласи се жената. — От Лондон сте, нали?
— Мисля, че не по-зле от мен самия знаете по каква работа съм тук — отвърна Поаро с едва забележима усмивка.
— О, не, сър, наистина нямам понятие — каза госпожа Суийтимън някак между другото.
— Госпожа Макгинти — натърти Поаро.
Госпожа Суийтимън поклати глава.
— Тъжна история… Истински шок.
— Вероятно добре сте познавали госпожа Макгинти?
— О, разбира се. Както и всички в Бродхини. Тя винаги се отбиваше при мен, когато идваше насам по някаква работа. Наистина, ужасна трагедия. Чувам, че цялата работа още не е приключила.
— Има определени съмнения относно вината на Джеймс Бентли.
— Е — рече продавачката, — няма да е за пръв път полицията да пипне друг вместо виновника. Макар специално за този случай да не мога да кажа същото. Не че съм го допускала за него преди. Бентли беше срамежлив, непохватен човечец, но изглеждаше безопасен. Човек обаче никога не може да е сигурен, нали?
Поаро поиска хартия за писма.
— Разбира се, сър, заповядайте от другата страна.
Тя си проправи път сред многото вещи, за да заеме мястото зад лявото гише.
— Ако не е господин Бентли, тогава ще е много трудно да се докаже кой друг може да е убиецът — отбеляза тя, като протегна ръка към най-горната полица с хартия за писма и пощенски пликове. — Понякога насам се навъртат досадни просяци и е напълно възможно някой от тях да е намерил открехнат прозорец, през който да влезе. Но той не би оставил парите на местопрестъплението, нали така? Не и след като е извършил убийство, за да се докопа до тях. Заповядайте, сър, това е чудесна синя хартия за писма и подходящи пликове.
— Споменавала ли е някога госпожа Макгинти, че се страхува от някого? — попита той.
— Поне на мен не. Тя не беше нервна жена. Понякога оставаше до по-късно у семейство Карпентър, дето живеят на върха на хълма. При тях често се отбиват хора и остават за вечеря. Госпожа Макгинти закъсняваше понякога, за да помага при миенето на съдовете, и по тъмно се спускаше по склона. Аз не бих го правила на нейно място. Много е опасно, за да върви човек сам по хълма в тъмното.
— Познавате ли племенницата й госпожа Бърч?
— Един-два пъти съм разговаряла с нея. Тя и мъжът й понякога се отбиват насам.
— Те наследиха известна сума пари, когато госпожа Макгинти почина.
Проницателните й тъмни очи го гледаха остро.
— Е, това е нещо естествено, нали, сър? Човек не може да ги отнесе в гроба си и е напълно справедливо някой от собствената ти плът и кръв да ги наследи.
— О, да, разбира се, напълно съм съгласен с вас. Госпожа Макгинти беше ли привързана към племенницата си?
— Според мен да. При това доста, но без да го натрапва.
— А към съпруга на племенницата си?
Жената отговори уклончиво:
— Това е, което знам.
— Кога видяхте за последен път госпожа Макгинти?
Тя се замисли.
— Момент, да помисля. Кога беше това, Една? — Една, която стоеше на вратата, безпомощно подсмръкна. — Дали не беше в деня, в който тя умря? Не, беше предният ден, или може би два дни преди смъртта й. Да, беше в понеделник. Точно така, тя беше убита в сряда. Значи в понеделник. Тя влезе и купи шишенце с мастило.
— Купила е шишенце с мастило?
— Предполагам, че е искала да напише писмо — каза живо госпожа Суийтимън.
— Възможно е. И се държеше съвсем естествено, така ли? Не беше ли малко по-различна от друг път?
— Н-не, не мисля.
Подсмърчащата Една затътрузи крака навътре в магазина и внезапно се включи в разговора:
— Да, беше различна. Беше доволна от нещо. Е, може би не точно доволна, а развълнувана от нещо.
— Май имаш право — каза госпожа Суийтимън. — Тогава не го забелязах, но сега, когато го казваш, се сещам, че тя беше в приповдигнато настроение.
— Спомняте ли си какво говореше госпожа Макгинти през този ден?
— Не помня точно. Но след като беше убита и полицията ни разпита и прочие, това направи нещата да изглеждат по-особени, по-впечатляващи. Не спомена нищо за Джеймс Бентли, в това съм сигурна. Спомена нещо за семейство Карпентър и госпожа Апуърд, все хора, при които работеше.
— О, да. Тъкмо щях да ви попитам при кого точно работеше?
Жената с готовност отвърна:
— Понеделник и четвъртък ходеше у госпожа Самърхейс в Лонг Медоус. Вие сте отседнали там, нали?