— Да — въздъхна Поаро. — Предполагам, че няма къде другаде да отседна.
— Не, в самото Бродхини няма. Не се чувствате много удобно в Лонг Медоус, така ли? Госпожа Самърхейс е чудесна жена, но не знае как да поддържа къщата си. Всички, които се връщат от далечни страни, не го умеят. Госпожа Макгинти винаги казваше, че когато почиствала къщата на госпожа Самърхейс, било нещо ужасно. Да, в понеделник следобед и в четвъртък сутрин тя ходеше при госпожа Самърхейс. Вторник сутрин — при доктор Рендъл, а следобедите — при госпожа Апуърд в Лабърнъмс. Всяка сряда ходеше при госпожа Уедърби в Хънтърс Клоуз, а петъците — при госпожа Селкърк, която сега се казва госпожа Карпентър. Госпожа Апуърд е възрастна жена, която живее със сина си. Имат прислужница, но тя тепърва се учи и затова госпожа Макгинти обикновено ходеше там един път седмично, за да върши домакинската работа. При госпожа и господин Уедърби не се задържат прислужници — тя е почти инвалид. Семейство Карпентър имат чудесен дом и устройват много увеселения. Те са много добри хора.
След тази преценка за част от живеещите в Бродхини Поаро излезе на улицата.
Бавно пое нагоре към Лонг Медоус. Надяваше се, че съдържанието на издутата консерва и опръсканият с кръв боб са били изядени на обяд и че не са му запазили за вечерта. Въпреки че по всяка вероятност щяха да се намерят и други съмнителни консерви. Животът в Лонг Медоус положително криеше опасности.
Като цяло този ден беше разочароващ.
Какво беше научил?
Че Джеймс Бентли все пак не беше съвсем без приятели. Че нито той, нито убитата са имали врагове. Че госпожа Макгинти била развълнувана от нещо два дни преди смъртта си и че е купила шишенце мастило…
Поаро застина… Това в края на краищата не беше ли факт, макар и мъничък?
Той небрежно беше попитал за какво би потрябвало на госпожа Макгинти шишенцето с мастило и госпожа Суийтимън съвсем сериозно му беше отговорила, че според нея тя се е канела да напише писмо.
В това се криеше някакъв смисъл — смисъл, който за малко не му убягна. Защото за него, както и за повечето хора, писането на писма е нещо обикновено. Но не и за госпожа Макгинти. За нея писането на писмо е било нещо толкова необикновено и рядко, че ако е искала да го стори, тя е трябвало специално да излезе и да си купи шишенце с мастило.
Следователно жената почти никога не е писала писма. Този факт беше известен на госпожа Суийтимън, която работеше в пощата. Госпожа Макгинти беше написала писмо два дни преди смъртта си. На кого беше писала и защо?
Това можеше да се окаже от значение. Може би е писала до племенницата си или до някоя приятелка? Абсурдно беше да се поставя специално ударение на нещо толкова обикновено като шишенцето с мастило.
Но това беше всичко, до което се бе добрал Поаро, и той нямаше да го остави така.
Шишенце с мастило…
Осма глава
I.
— Писмо ли? — Беси Бърч поклати глава. — Не, не съм получавала никакво писмо от леля. И за какво ли би могла да ми пише?
Поаро предположи:
— Може би е искала да ви каже нещо?
— Леля не беше от хората, които обичат да пишат. Както знаете, тя наближаваше седемдесетте, а на младини не беше ходила много на училище.
— Но все пак можеше да чете и да пише, нали?
— О, да, разбира се. Не беше и от хората, дето си падат по четенето, въпреки че обичаше „Нюз ъв дъ Уърлд“ и „Санди Комет“. Но да пише — не. Ако имаше нещо да ми казва, като например да отклони нашето посещение или пък че тя не може да дойде у нас, обикновено се обаждаше на господин Бенсън, съседа от аптеката, и той ни предаваше съобщението. Винаги беше много любезен. Вижте; ние живеем наблизо, така че това струва само два пенса. В пощата в Бродхини има телефонна кабина.
Поаро кимна. Той оценяваше факта, че два пенса е по-малко от два пенса и половина пени плюс мастилото. Вече си беше създал мнение за госпожа Макгинти като за пестелива и икономична жена. „Тя трябва да е била — мислеше си той — доста привързана към парите.“
Той деликатно продължи с въпросите си:
— Но предполагам, че от време на време леля ви е писала писма?
— Е, да, разменяхме си картички за Коледа.
— Вероятно е имала приятели в други части в Англия, на които би могла да пише?
— Не се наемам да кажа. Имаше зълва, която почина преди две години, а също и някаква госпожа Бърдлип, но и тя вече е покойница.
— Значи ако е писала на някого, най-вероятно това е бил отговор на писмо, което е получила?