Неизвестно защо госпожа Макгинти беше откъснала тази статия и снимките. Каква беше причината? Дали само защото историите я бяха заинтригували? Поаро не мислеше така. Жената пазеше много малко неща от целия си шейсет и няколко годишен живот.
Поаро знаеше това от полицейските доклади за вещите й.
Тя бе откъснала тази част от вестника в неделя, а в понеделник беше купила шишенцето с мастило. От това следваше, че тя, която рядко е пишела писма, е искала да напише на някого. Ако писмото е било служебно, тя вероятно би помолила Джо Бърч да й помогне. Следователно не е ставало въпрос за работа. Тогава на кого е искала да пише? И какво?
Погледът на Поаро още веднъж се спря върху четирите снимки.
„Къде — питаше «Санди Комет» — са тези жени сега?“
„Може би някоя от тях е била миналия ноември в Бродхини“ — помисли си Поаро.
III.
Едва на следващия ден Поаро се намери tete-a-tete с госпожица Памела Хорсфол.
Не можела да му отдели много време, защото трябвало да бърза за Шефийлд, обясни му тя.
Госпожица Хорсфол беше висока мъжкарана, пиеше и пушеше, и, съдейки по външния й вид, изглеждаше почти невероятно, че именно нейната ръка беше написала такава сантиментална статия в „Санди Комет“. Независимо от всичко това беше истината.
— Хайде, изплюйте камъчето — нетърпеливо каза жената. — Нямам много време!
— Става въпрос за вашата статия в „Санди Комет“ миналия ноември. Поредицата „Трагични жени“.
— О, за това ли става въпрос?! Доста гадна поредица, нали?
Поаро не изказа мнение, а само отвърна:
— По-специално искам да ви попитам за статията „Жени, свързани с престъпления“, отпечатана на деветнайсети ноември. Отнася се за Ева Кейн, Вера Блейк, Джанис Кортланд и Лили Гамбъл.
Госпожица Хорсфол се ухили:
— Къде са тези трагични жени сега? Да, спомням си.
— Предполагам, че след такива статии понякога получавате писма?
— И още как! Изглежда, някои хора си нямат друга работа, освен да пишат писма. Една видяла „убиеца Крейг да се разхожда по улицата“. Други пък имат желание да ми разкажат „историята на живота си, далеч по-трагичен от това, което бих могла да си представя“.
— След отпечатването на вашата статия получавали ли сте писмо от някоя си госпожа Макгинти от Бродхини?
— Драги мой, за Бога, откъде да знам? Получавам купища писма. Защо трябва да си спомням едно-единствено?
— Мислех, че може и да си спомните — каза Поаро, — тъй като няколко дни по-късно жената беше убита.
— А, най-сетне дойдохме на въпроса. — Госпожица Хорсфол забрави, че бързаше за Шефийлд, и възседна един стол. — Госпожа Макгинти, госпожа Макгинти… наистина си спомням името. Тази, дето беше халосана по главата от наемателя си. От гледна точка на читателите престъплението не беше нещо особено. Липсваше сексуален елемент. Значи казвате, че жената ми е писала писмо?
— Мисля, че е писала до „Санди Комет“.
— То е същото. Така или иначе писмото ще дойде при мен. След убийството й и след като името й е попаднало в пресата, положително би трябвало да си го спомням… — Тя спря за момент. — Ха, ами да! Само че писмото не беше от Бродхини, а от Бродуей.
— Значи все пак си спомняте?
— Не съм много сигурна… Но името… смешно име, нали? Макгинти! Да, ужасен почерк, а и доста неграмотно писмо. Само ако се бях сетила… Но съм сигурна, че писмото беше от Бродуей.
Поаро я прекъсна:
— Самата вие казвате, че почеркът бил грозен, а Бродуей и Бродхини могат да изглеждат доста еднакви.
— Да, може и да е така. В края на краищата не е възможно човек да знае всички тези особени селски имена. Що се отнася до госпожа Макгинти, да, определено си спомням за нея. Вероятно убийството ме е накарало да запомня името й.
— Можете ли да се сетите какво ви беше писала?
— Нещо за някаква снимка. Знаела къде има снимка като публикуваната във вестника — дали бихме й платили нещо за това и колко.
— А вие какво й отговорихте?
— Драги мой, не искаме да се занимаваме с подобни глупости! Изпратихме й стандартен отговор. Учтиви благодарности и нищо повече. Но го изпратихме до Бродуей и предполагам, че тя не го е получила.
„Тя е знаела къде има такава снимка…“
В съзнанието на Поаро оживя спомен. Беше гласът на Морийн Самърхейс, която казваше: „Обичаше да си пъха носа в чуждите работи.“