— „Санди Комет“ не споменава това. Спомняте ли си за кого се е омъжила?
Рендъл поклати глава:
— Никога не съм чувал името му. Но някой ми каза, че тя доста добре се е уредила.
— Интересно къде ли са сега тези четири жени — размишляваше Поаро.
— Нищо чудно да съм видял някоя от тях на забава миналата седмица. Обзалагам се, че всичките и думичка не обелват за миналото си. Със сигурност няма да разпознаете нито една от тях по снимките им. Божичко, ама и тези от вестника бяха публикували едни снимки!
Стенният часовник удари и Поаро стана да си ходи.
— Не бива да ви задържам повече. Бяхте много любезен.
— Боя се, че не ви бях полезен. Аз съм човек, който не е в състояние да опише дори прислужницата си. Но почакайте за секунда, трябва да се запознаете със съпругата ми! Иначе тя никога не би ми простила.
Той въведе Поаро в коридора, като извика високо:
— Шийла, Шийла!
Жената се обади от горния етаж.
— Слез долу! Имам нещо за теб.
Една слаба и бледа русокоса жена заслиза по стълбите.
— При нас е дошъл мосю Еркюл Поаро, Шийла. Какво ще кажеш за това?
— О! — Госпожа Рендъл, изглежда, бе загубила ума и дума. Бледосините й очи се втренчиха в Поаро с боязън.
— Мадам — каза той, като се поклони по чуждестранен маниер.
— Чу се, че сте дошли тук — каза Шийла Рендъл. — Но не знаехме… — Тя се спря. Бледите й очи бързо се прехвърлиха върху лицето на съпруга й.
„Винаги се съобразява с него“ — помисли си детективът.
Той измърмори няколко любезни фрази и се сбогува.
Остана с впечатлението, че доктор Рендъл е сърдечен, а съпругата му — мълчалива и напрегната.
Значи това бяха семейство Рендъл, при които госпожа Макгинти е ходела да работи всеки вторник сутрин.
II.
Хънтърс Клоуз беше солидна сграда във викториански стил, до която се стигаше по дълга алея, обрасла с плевели. Първоначално не са я възприемали като голяма къща, но сега вече на нея се гледаше като на достатъчно просторна, за да не създава уют.
Поаро попита младата прислужница, която явно не беше тукашна, за госпожа Уедърби.
Тя се втренчи в него и после отвърна:
— Аз не знае. Моля да влезе. Госпожица Хендерсън, да?
Тя го остави да чака в коридора. На езика на посредниците на недвижими имоти той беше „напълно обзаведен“. Имаше доста много предмети от различни части на света. Нищо не изглеждаше особено чисто.
След малко прислужницата-чужденка отново се появи. Тя каза: „Моля да идва!“ и го поведе към малка леденостудена стая с голямо бюро. Върху камината стърчеше голяма и доста страховита кана за кафе с огромна вирната муцуна като клюн.
Вратата зад Поаро се отвори и едно момиче влезе в стаята.
— Майка ми е на легло. Мога ли да ви бъда полезна с нещо?
— Вие ли сте госпожица Уедърби?
— Хендерсън. Господин Уедърби е вторият ми баща.
Беше обикновена, около трийсетгодишна, едра и непохватна. Имаше остър поглед.
— Бих искал да науча нещо повече за госпожа Макгинти, която преди време е работела при вас.
Тя впери поглед в него.
— Госпожа Макгинти ли? Но тя е мъртва.
— Зная — отвърна вежливо Поаро, — но независимо от всичко бих искал да науча нещо за нея.
— О, да не сте от застрахователна агенция?
— Не. Става въпрос за ново разследване.
— Ново разследване? Искате да кажете за смъртта й?
— Нает съм от адвокатите на Джеймс Бентли да направя ново разследване от страна на защитата.
Като го гледаше все още втренчено, тя попита:
— Но нали той го е извършил?
— Съдебните заседатели решиха, че е той. Но както е известно, те не са безгрешни.
— Значи наистина някой друг я е убил?
— Може би.
Тя рязко попита:
— Кой?
— Това е въпросът — тихо отвърна Поаро.
— Нищо не разбирам.
— Не разбирате ли? Но бихте могли да ми кажете нещо за госпожа Макгинти, нали?
Тя отвърна доста неохотно:
— Предполагам… Какво искате да знаете?