— Ами… Да започнем с това — какво мислехте за нея?
— Нищо особено. Тя беше като всички останали.
— Приказлива или мълчалива? Любопитна или резервирана? Весела или приветлива? Добра по душа или не чак толкова?
Младата жена размишляваше.
— Тя работеше добре, но и говореше много. Понякога говореше смешни неща… В действителност не ми беше особено симпатична.
Вратата се отвори и прислужничката-чужденка каза:
— Госпожице Дирдри, ваша майка казва: „Моля да доведете!“
— Майка ми иска да заведа този джентълмен горе при нея?
— Да, моля, благодаря.
Дирдри Хендерсън погледна Поаро със съмнение:
— Ще дойдете ли да видите майка ми?
— Но, разбира се.
Дирдри го поведе през коридора нагоре по стълбите. Тя неуместно подхвърли:
— Тези чужденци са толкова отегчителни.
Тъй като умът й бе зает изцяло с проблемите на домакинството, а не с посетителя, Поаро не се обиди. Той си мислеше, че Дирдри Хендерсън изглежда доста простовата млада жена. При това непохватна.
Стаята на горния стаж беше претъпкана с какво ли не. Това беше стая на жена, която е пътувала много и която е решила да има спомен от всяко място, където е била. Повечето от сувенирите очевидно бяха направени само за да радват окото — типични предмети за туристи. В стаята имаше твърде много дивани, маси и столове, твърде малко пространство за мебелите, а насред всичко това се намираше госпожа Уедърби.
Макар че на пръв поглед изглеждаше дребна жена, смешно дребна в голямата стая, в действителност не беше чак толкова мъничка. Беше от типа „горкичката аз“, който се постига дори и при среден ръст.
Тя се беше разположила удобно върху едно от канапетата. Около нея имаше книги, някакво плетиво, чаша с портокалов сок и кутия с шоколад. Тя бързо каза:
— Трябва да ми простите, че не ставам, но докторът настоява да почивам през целия ден. А всички ми се карат, ако не изпълнявам това, което ми е препоръчано.
Поаро пое протегнатата ръка и се поклони с подходящите за случая думи.
Застанала зад него, Дирдри невъзмутимо изрече:
— Той иска да научи нещо повече за госпожа Макгинти.
При тези думи нежната ръка, която пасивно се бе отпуснала в неговата, се стегна и това за миг му напомни ноктите на птица. Да, ръката й не беше крехък дрезденски порцелан. Това бяха лапи на хищник. С лека усмивка госпожа Уедърби каза:
— Не ставай смешна, мила Дирдри! Коя е госпожа Макгинти?
— О, мамо, не помниш ли? Тя работеше при нас. Жената, която беше убита.
Госпожа Уедърби затвори очи и потръпна.
— Замълчи, скъпа. Всичко беше толкова ужасно! Бях напрегната седмици след това. Горката стара жена. Но беше толкова глупаво от нейна страна да държи парите си скрити под пода. Трябваше да ги вложи в банката. Разбира се, че си спомням всичко това — просто бях забравила името й.
Дъщерята флегматично повтори:
— Той иска да научи нещо повече за нея.
— Но, моля ви, седнете, мосю Поаро. Доста съм любопитна. Госпожа Рендъл току-що позвъни и ми каза, че у тях бил един много известен детектив, както се изрази за вас. А след това, когато тази идиотка Фрида ми съобщи за посетителя, аз бях сигурна, че това трябва да сте вие, и изпратих да ви повикат. Кажете ми сега какво всъщност ви интересува?
— Както дъщеря ви поясни, искам да науча нещо за госпожа Макгинти. Работела е при вас, идвала е тук, доколкото разбирам, всяка сряда, а именно в сряда е била убита. Значи същия ден е била при вас, нали?
— Предполагам. Да. Мисля, че да. Не мога да ви кажа със сигурност. Беше много отдавна.
— Преди няколко месеца. А тя не ви ли спомена нещо този ден? Имам предвид нещо необичайно?
— Хора като нея винаги дърдорят много — каза госпожа Уедърби с отвращение. — Всъщност човек не ги и слуша. Както и да е, тя не би могла да знае, че ще бъде ограбена и убита същата нощ, нали?
— За всяко следствие си има причина — отвърна Поаро.
Жената сбърчи чело.
— Не разбирам какво имате предвид.
— Може би и аз самият все още не знам. Когато човек върви през тъмен тунел, той се стреми към светлината… Получавате ли неделни вестници, госпожо Уедърби?
Сините й очи изведнъж се ококориха:
— О, да, разбира се. Получаваме „Обзървър“ и „Санди Таймс“. Защо?
— Просто питах. Госпожа Макгинти е получавала „Санди Комет“ и „Нюз ъв дъ Уърлд“.
Той направи пауза, но никой не се обади. Госпожа Уедърби въздъхна, притвори очи и каза: