Выбрать главу

Господин Уедърби отново повдигна вежди:

— Наистина ли? Защо, ако смея да попитам?

— Фрида беше много заета.

— Скъпа Дирдри, мразя да ти напомням, но воденето на домакинството е изцяло твое задължение. Бих приветствал една по-голяма точност!

Поаро отвори входната врата и излезе. Той по-гледна през рамо.

В погледа на господин Уедърби към заварената му дъщеря се таеше студена неприязън. А в очите му, когато срещнаха погледа на детектива, проблесна искрица, много наподобяваща омраза.

Десета глава

Поаро реши първо да обядва, а след това да направи третото си посещение. Обедът му се състоеше от недоварена говежда супа, преварени картофи и това, което Морийн оптимистично наричаше палачинки. Те бяха доста особени на вкус.

Поаро бавно се заизкачва по хълма. След малко от дясната му страна щеше да се появи имението, наречено Лабърнъмс: две къщи, слети в една, и променени според съвременния вкус. Тук живееха госпожа Апуърд и многообещаващият млад драматург Робин Апуърд.

Поаро се спря за момент пред портата, за да приглади мустаците си. Докато бе зает с това си занимание, една кола бавно се спусна надолу по хълма и огризка от ябълка, запратена със сила, го удари по бузата.

Сепнат, той гневно извика.

Колата спря и една глава се показа през прозореца.

— Съжалявам. Ударих ли ви?

Поаро се спря по средата на отговора, който напираше на устните му. Видя благородно лице, едро чело, сплъстени кичури сива коса и нещо проблесна в съзнанието му. Огризката от ябълка също помогна спомените му да изплуват.

— Но, разбира се — възкликна. — Госпожа Оливър.

Наистина това беше известната писателка на детективски романи.

С възгласа „Ами, да, мосю Поаро!“ тя се опита да се измъкне от колата. Колата бе малка, а госпожа Оливър беше едра жена. Поаро се втурна да й помогне. Като мърмореше извинително „Все още съм изтръпнала от дългото шофиране“ тя внезапно изскочи на пътя като тапа от шампанско.

С нея от колата изпадаха огромни количества ябълки и се затъркаляха надолу по хълма.

— Торбата се скъса — обясни жената.

Тя изтупа от деколтето си няколко недоядени парченца ябълка, а след това самата се отърси като голямо нюфаундлендско куче. Последната ябълка, скрита в гънките на тялото й, се присъедини към своите братя и сестри.

— Жалко, че торбата се изсипа — каза госпожа Оливър. — Бяха от любимия ми сорт. Предполагам, че ще се намерят ябълки по тези места. Или може би не? Може би ги изнасят? Всичко е толкова странно в днешно време. Е, а вие как сте, мосю Поаро? Не живеете тук, нали? Не, сигурна съм, че не живеете тук! В такъв случай причината е някакво убийство. Надявам се, че не е убита моята домакиня.

— Коя е вашата домакиня?

— Ей там — каза писателката, поклащайки глава. — Стига това да е домът Лабърнъмс, който се намира на половината път надолу по хълма, от лявата страна, след като минете църквата. Да, това трябва да е. А дамата какво представлява като човек?

— Вие не я ли познавате?

— Не, идвам тук по работа, така да се каже. Една моя книга ще бъде драматизирана от Робин Апуърд. Вероятно ще трябва да поработим заедно върху нея.

— Моите поздравления, мадам.

— О, нещата въобще не стоят така, както си мислите — отвърна госпожа Оливър. — Засега общата ни работа е чиста агония. Не знам защо изобщо се съгласих с цялата тази авантюра. Книгите ми носят достатъчно пари — тоест кръвопийците от данъчното взимат повечето от тях и колкото повече изкарвам, те толкова повече взимат. Така че аз самата не се напрягам особено. Но вие нямате представа какъв кошмар е да виждаш героите си променени, да ги карат да говорят неща, които те никога не биха казали, да вършат неща, които никога не биха правили. И ако протестираш, твърдят, че това е „добър театър“. Само за това мисли Робин Апуърд. Всички казват, че е много умен. Ако е толкова умен, тогава не разбирам защо не напише собствена пиеса и не остави моя нещастен финландец на мира! Той дори вече не е и финландец. Сега е участник в норвежкото съпротивително движение! — Тя прокара пръсти през косата си. — Къде дянах шапката си?

Поаро погледна в колата.

— Според мен, мадам, вие сте седели върху нея.

— Да, така изглежда — съгласи се госпожа Оливър, като оглеждаше това, което някога е било шапка. — Е — продължи бодро, — и без това никога не съм я харесвала особено. Но си мислех, че мога да ходя с нея на църква в неделя. Макар архиепископът да казва, че човек няма нужда от шапка, все пак мисля, че по-старомодните духовници очакват главите ни да са покрити с нещо. Но я ми разкажете за вашето убийство или каквото е там. А помните ли нашето убийство?