— Даже много добре.
— Беше доста забавно, нали? Нямам предвид самото убийство, то изобщо не ми хареса. Но после — да. Кой е убит този път?
— Не толкова колоритна личност, колкото беше господин Шейтана. Става дума за възрастна прислужница, ограбена и убита преди пет месеца. Може и да сте чели нещо за този случай — името й беше Макгинти. Млад мъж беше обвинен и осъден на смърт…
— А той не го е извършил, така ли? Вие знаете кой е убиецът и ще го докажете — бързо отвърна госпожа Оливър. — Чудесно!
— Много бързате — изрече Поаро с въздишка. — Все още не зная кой е извършителят, а оттам нататък пътят за доказване е дълъг.
— Вие мъжете сте толкова мудни — неодобрително отбеляза тя. — Скоро ще ви съобщя кой го е направил. Някой тукашен човек, нали? Дайте ми ден или два, за да се огледам, и ще ви посоча убиеца. Женска интуиция — ето, от това имате нужда. Бях права за случая с Шейтана, нали?
Поаро галантно забрави да й припомни бързата промяна на мнението й по случая.
— Ох, мъже, мъже… — снизходително изрече госпожа Оливър. — Ако начело на Скотланд Ярд беше жена…
Тази изтъркана тема увисна във въздуха, тъй като някой им извика откъм вратата на къщата.
— Здравейте — чу се приятен висок тенор. — Това госпожа Оливър ли е?
— Ето ме — обади се тя и промърмори към Поаро: — Не се тревожете, ще бъда много дискретна.
— Не, не, мадам! Не искам да бъдете дискретна. Тъкмо обратното.
Робин Апуърд се зададе по пътеката и излезе през портата. Той беше гологлав и носеше стари сиви панталони и вехто зимно палто. Но като цяло изглеждаше добре.
— Ариадни, скъпа! — възкликна той и горещо я прегърна. После отстъпи с ръце върху раменете й. — Мила моя, хрумна ми страхотна идея за второто действие.
— Наистина ли? — попита госпожа Оливър без особен ентусиазъм. — Това е мосю Еркюл Поаро.
— Чудесно — каза Робин. — Носите ли някакъв багаж?
— Да, отзад е.
Той взе няколко куфара.
— Толкова е досадно, че нямаме прислуга! Единствено старата Джанет, която трябва непрекъснато да щадим. Страшно неприятно, не мислите ли? Колко тежки са куфарите ви! Да не би да носите бомби в тях?
Мъжът се заклати по пътеката, провиквайки се през рамо:
— Влезте и пийнете нещо!
— Той има предвид вас — каза госпожа Оливър, като взимаше чантата си, една книга и чифт стари обувки от предната седалка. — Наистина ли искате да бъда недискретна?
— Колкото сте по-недискретна, толкова по-добре.
— На ваше място не бих постъпила така — каза тя. — Но това си е ваше убийство. Ще помогна с каквото мога.
Робин отново се появи на входната врата.
— Влизайте, влизайте — провикна се той. — За колата ще се погрижим по-късно. Мадре умира да се запознае с вас.
Писателката тръгна по пътеката и Еркюл Поаро я последва.
Вътрешното обзавеждане на Лабърнъмс беше разкошно. Детективът предположи, че са пръснати много пари за него, но резултатът беше скъпа и очарователна простота. Всяко парче дърво в къщата беше от истински дъб.
Седнала в инвалидна количка до камината във всекидневната, госпожа Апуърд поздрави гостите с усмивка. Тя изглеждаше енергична жена на около шейсет години с металносива коса и решителни брадичка.
— Очарована съм да се запозная с вас, госпожо Оливър — каза тя. — Предполагам, че мразите хората да говорят за вашите книги, но те винаги са били огромна утеха за мен. И особено откакто съм инвалид.
— Много мило от ваша страна — отвърна писателката; изглеждаше притеснена и кършеше ръце като ученичка. — Това е мосю Поаро, мой стар приятел. Съвсем случайно се срещнахме отвън, фактически аз го ударих с ябълка по главата. Като Вилхелм Тел. Само че в този случай аз стрелях с ябълка.
— Приятно ми е, мосю Поаро. Робин!
— Да, Мадре?
— Предложи на гостите напитки. Къде са цигарите?
— На онази маса.
Госпожа Апуърд попита:
— И вие ли сте писател, мосю Поаро?
— О, не — отвърна госпожа Оливър. — Той е детектив. Нали знаете, като Шерлок Холмс. Дошъл е тук, за да разгадае едно убийство.
Чу се звук от счупена чаша. Госпожа Апуърд остро каза: