— Това не ми харесва.
— Да, така е, но е много трудно да се обобщава. Веднъж бях отседнал с мои приятели в провинцията и те отидоха на лов. Нали знаете как става? Човек върви с кучета и пушки и кучетата плашат птиците. Те политат над дърветата, високо във въздуха, а на теб ти остава само да стреляш. Това важи и за нашия случай. Може би има и други птици в гората. Такива птици, които вероятно нямат нищо общо със случая. Но самите птици не знаят това. Трябва да разберем, cher ami, коя е нашата птица. По времето, когато госпожа Карпентър е била вдовица, сигурно хората са приказвали това-онова. Не чак толкова лоши неща, но все пак е било неприятно. И въпреки това трябва да съществува определена причина, поради която тя така импулсивно да ми каже, че госпожа Макгинти е лъжкиня!
Спенс потърка нос.
— Нека изясним това, мосю Поаро. Какво наистина мислите по въпроса?
— Няма значение какво мисля. Трябват ми факти. А засега кучетата само са тръгнали из гората.
Спенс промърмори:
— Стига да можехме да се доберем до нещо определено. До някакво наистина подозрително обстоятелство. Засега всичко е само хипотеза, и то доста неясна. Цялата работа е малко мъглява, както казах. Дали някой наистина би убил по причините, които споменахме?
— Зависи — отговори Поаро. — Зависи от различните семейни обстоятелства, които не са ни известни. Но манията за почтеност е много силна у хората. Това не са ти разни художници или бохеми. В Бродхини живеят почтени хора. Поне така разправя моята позната — пощальонката. А пък почтените хора искат да си останат такива. Да се знае за тях, че са имали дълги години щастлив брачен живот, а не да бъдат измъчвани от подозрения, че някой някога е бил замесен в най-сензационния углавен процес или че детето им е дете на известен убиец. И тогава изведнъж си казва: „По-скоро ще умра, отколкото мъжът ми да научи!“ или „По-скоро бих умряла, отколкото дъщеря ми да научи коя е тя!“ И продължаваш да размишляваш, докато не стигнеш до извода, че може би е по-добре, ако госпожа Макгинти умре…
Спенс тихо попита:
— Значи, мислите, че е семейство Уедърби?
— Не, те може би най-добре отговарят на характеристиката, но само толкова. Като характер госпожа Апуърд повече подхожда да бъде убиецът, отколкото госпожа Уедърби. Тя притежава решителност, воля и определено е луда по сина си. За да не допусне той да научи какво се е случило, преди тя да се омъжи за баща му и по този начин да стане уважавана от всички, мисля, че би отишла твърде далеч.
— Той би ли се разстроил толкова много?
— Лично аз се съмнявам. Схващанията на младия Робин са на съвременен скептик. Освен това е егоцентрик и във всички случаи бих казал, че е по-малко привързан към майка си, отколкото тя към него. Той не прилича на Джеймс Бентли.
— Ако приемем, че майка му е Ева Кейн, дали Робин не би убил госпожа Макгинти, за да предотврати разкриването на миналото?
— Дори и за секунда не бих си помислил такова нещо. По-скоро би се постарал да извлече полза от този факт. Например би го използвал в пиесите си! Не виждам как Робин Апуърд би извършил престъпление, за да запази уважението на хората към себе си и майка си, или пък от преданост към майка си, или за каквото и да било, ако то не му носи солидна изгода.
Спенс въздъхна и добави:
— Това е огромна територия за изследване. Може и да успеем да научим нещо за миналото на тези хора, но се иска време. Войната усложни нещата. Досиетата са унищожени и това бе чудесна възможност за онези, които искат да заличат миналото си. Те си присвояваха чужди паспорти, особено след „инциденти“, когато никой не е можел да разпознае нечий труп! Само да можехме да се концентрираме върху нещо конкретно… Но вие имате толкова много варианти, мосю Поаро!
— Скоро ще сме в състояние да ги ограничим.
Детективът напусна кабинета на Спенс не толкова уверен, колкото се беше показал пред него. И двамата бяха обезпокоени от фактора време. Само ако разполагаха с малко повече време!…
Изпитваше дразнещо съмнение, дали сградата, която двамата със Спенс изграждаха, е поставена върху стабилни основи? Ако предположеше все пак, че Джеймс Бентли е бил виновен…
Поаро не се поддаде на това съмнение, но продължи да се притеснява.
За кой ли път прехвърли в ума си разговора с Джеймс Бентли. Размишляваше върху него, докато чакаше влака на перона в Килчестър. Беше пазарен ден и имаше много хора. Откъм входовете за перона нахлуваха още по-големи тълпи.